Альберто Моравиа - Римлянката

— Извини ме, не си слагай на сърце нещата, които ти наприказвах. Мисли за детето си и не се грижи за мене.

Взех ръката му, прокарах я по лицето си и мокрейки я със сълзите си, с мъка промълвих:

— О, Мино, как мога да не се безпокоя за тебе?

Дълго мълчахме. Той стоеше прав до мене, аз притисках ръката му към лицето си, целувах я и плачех. После чухме звънеца на входната врата.

Мино се отдръпна и, струва ми се, силно пребледня, но не можах веднага да си обясня защо, нито се сетих да го попитам. Скочих на крака:

— Хайде, Астарита е, излизай бързо!

Той излезе през входа за кухнята, като остави вратата притворена. Бързо си избърсах очите, наредих столовете по местата им и тръгнах към коридора. Отново се чувствах спокойна и уверена в себе си, дори в тъмния коридор ми хрумна, че мога да кажа на Астарита, че съм бременна, така той щеше да ме остави на мира и ако от любов не направеше услугата, за която щях да го помоля, щеше да я направи от милост.

Отворих вратата и отстъпих крачка назад — на прага стоеше Сондзоньо, а не Астарита. Държеше ръце в джобовете си, инстинктивно понечих да затворя вратата, но той я побутна с рамо, отвори я докрай и влезе. Последвах го в голямата стая. Сондзоньо се настани на масата, към страната до прозореца. Както обикновено, беше без шапка и веднага щом влезе, усетих вторачения му и настойчив поглед. Затворих вратата и преструвайки се на безразлична, запитах:

— Защо дойде?

— Ти си ме издала, а?

Вдигнах рамене, седнах в края на масата и казах:

— Не съм те издала.

— Остави ме, излезе и отиде да викнеш полицията.

Бях спокойна, ако съм изпитвала някакво чувство, то по-скоро бе гняв, отколкото уплаха. Сондзоньо вече не ми вдъхваше никакъв страх и у мене се надигаше силен яд към него и всички подобни, които ми пречеха да бъда щастлива.

— Оставих те и излязох, защото обичам друг и повече не искам да имам нищо общо с тебе, но не съм извикала полицията. Аз не съм предателка. Те сами са дошли тук… търсеха друг.

Той се приближи, хвана ме с два пръста под скулите, стисна лицето ми с ужасна сила, принуждавайки ме да разтворя челюсти и да се изправям в същото време.

— Благодари се на твоя Бог, че си жена.

Продължаваше да ме приклещва, представях си грозната и смешна гримаса, в която лицето ми се изкривяваше. Разярих се, скочих, блъснах го и изкрещях:

— Върви си, глупако!

Той отново пъхна ръце в джобовете, приближи се и втренчено ме загледа. Повторно извиках:

— Ти си глупак! С мускулите си, със синкавите си очички, с ниско подстриганата си глава! Върви си, махай се, глупако!

„Наистина е тъпак“ — помислих, като видях, че нищо не отговаря, а с лека усмивка на тънките си криви устни и ръце в джобовете върви към мене и ме гледа, без да мигне. Изтичах към другия край на масата, грабнах тежката шивашка ютия и изкрещях:

— Върви си, глупако, или ще те ударя с нея по муцуната!

Той се поколеба и спря. В същия миг зад мене вратата на стаята се отвори и на прага се появи Астарита. Очевидно бе видял, че входната врата не е затворена, и бе влязъл. Обърнах се към него и извиках:

— Кажи му на този тук да си върви! Не знам какво иска от мене. Кажи му да си върви!

Кой знае защо, ми стана много приятно, като забелязах колко са елегантни дрехите на Астарита. Носеше сиво палто с двуредно закопчаване, което изглеждаше ново. Ризата му навярно бе копринена, бяла, на червени райета. Между реверите на турскосиньото му сако се виждаше сребристосива вратовръзка на рибена кост. Той погледна първо към мене, аз продължавах да размахвам ютията, после погледна Сондзоньо и със спокоен глас изрече:

— Госпожицата ти каза да си вървиш. Е, какво чакаш?

— Аз и госпожицата — отговори Сондзоньо съвсем тихо — имаме да си кажем някои неща. По-добре е вие да си идете.

Когато влезе, Астарита свали меката си черна филцова шапка, обточена с коприна по края. Без да бърза, я сложи на масата и тръгна към Сондзоньо. Видът му ме изненада. Обикновено меланхоличните му черни очи войнствено блестяха и сякаш бяха изсветлели, голямата му уста се разтегляше и кривеше в самодоволна и предизвикателна усмивка. Показваше си зъбите. Разчленявайки думите на срички, Астарита каза:

— Не искаш да си вървиш, а? Повтарям ти, тръгни си и то веднага.

В знак на несъгласие Сондзоньо поклати глава, но за моя изненада отстъпи крачка назад. Едва тогава се сетих кой е Сондзоньо. Изплаших се не за себе си, а за Астарита, който не знаеше и така неустрашимо го предизвикваше. Същото тягостно чувство бях изживяла веднъж като дете, докато в цирка наблюдавах как малък звероукротител предизвиква и дразни огромен ръмжащ лъв. Щеше ми се да изкрещя: „Внимавай, той е убиец, чудовище!“ Нямах сили да издам и звук. Астарита повтори: