Альберто Моравиа - Римлянката

— Не се безпокой — казах, — Астарита ще направи каквото поискам, но не говори така, много ме плашиш.

— Е, човек и да не се пошегува — лекомислено отвърна той и влезе вкъщи.

Щом влязохме в голямата стая, забелязах внезапната възбуда, която беше го обзела. По навик се заразхожда нагоре-надолу с ръце в джобовете. Крачеше по-енергично от обикновено, лицето му изразяваше трескаво мислене, а не обичайното отвращение и апатия. Отдадох промяната на облекчението му, че документите скоро ще бъдат унищожени, и като приютих отново надеждата в сърцето си, рекох:

— Ще видиш, че всичко ще се нареди.

Той силно трепна, изгледа ме като непозната и машинално повтори:

— Да, разбира се, всичко ще се нареди.

Под предлог, че трябва да се пазарува за вечеря, отпратих мама от къщи. Изведнъж се настроих оптимистично. Реших, че нещата действително ще отидат по местата си, даже ще се наредят много по-добре, отколкото съм се надявала. Астарита щеше да направи каквото исках, ако не го беше и сторил вече, Мино постепенно щеше да си възвърне вкуса към живота и да почне да гледа с вяра в бъдещето. На всички хора е присъщо да са доволни, че оцеляват в бурни времена, но щом вятърът се смени, веднага започват да замислят по-далечни и амбициозни планове. Преди два дни ми се струваше, че съм способна да се откажа от Мино, стига да знам, че ще е щастлив, но сега в заблудата, че бързо ще съумея да възстановя доброто му настроение, не само не помислях за раздяла, а търсех начини още по-силно да го привържа към себе си. Към тези планове ме подтикваха не някакви разумни доводи, а неясният порив на душата ми, неспособна продължително да понася унинието и мъката. Смятах, че на точката, в която се намираха нещата, пред нас има само две решения: или да се разделим, или да се свържем за цял живот. И тъй като отхвърлих първата възможност, ми хрумна да потърся някакво средство, за да ускоря втората. Мразя лъжата и мисля, че едно от малкото ми добри качества е искреността, на моменти почти крайна. И ако тогава излъгах Мино, то беше, защото имах усещането, че казвам истината. Истина по-истинска от самата истина, истина според сърцето, не според обективните факти. Освен това нищо не бях обмисляла предварително, беше вдъхновение.

Мино вървеше нагоре-надолу, аз седях в края на масата. Изведнъж му рекох:

— Слушай, спри. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— От известно време не се чувствам добре. Преди няколко дни отидох на лекар, бременна съм.

Той се спря, изгледа ме и попита:

— Бременна ли си?

— Да, и съм абсолютно сигурна, че е от тебе.

Мино беше интелигентен и макар да не се досети, че го лъжа, мигновено разбра съвсем точно истинската цел на известието ми. Взе стол, седна до мене, погали ме нежно по лицето и рече:

— Предполагам, че това е било още една причина, най-важната, за да настояваш да забравя случилото се и да продължа напред. Вярно ли е?

— Какво искаш да кажеш? — попитах, преструвайки се, че не разбирам.

— Готвя се за pater familias 5 5 Баща на семейството (лат.). — Б. пр. — продължи той. — Онова, което не направих заради любовта ти, сега би трябвало да направя заради, както вие жените се изразявате, това създание.

— Прави каквото искаш — вдигнах рамене. — Казах ти го, защото е истина.

— В края на краищата едно дете — умислено продължи той, сякаш разсъждаваше на глас — може да бъде причина да се живее. На много хора, дори на всички, то им е достатъчно. Детето е сериозно оправдание. В негово име човек може дори да краде и убива.

— Кой те кара да крадеш и убиваш? — възмутена го прекъснах. — Аз те питам само дали си доволен. Ако не си, не си.

Той ме погледна и отново с обич ме погали по бузата:

— Ако ти си доволна, аз също. Ти доволна ли си?

— Да — отговорих сигурно и гордо. — Най-вече защото децата ми харесват и ще го имам от тебе.

— Хитра си ти — разсмя се той.

— Защо да съм хитра? Каква хитрост има във факта, че съм бременна?

— Никаква, но признай, че в настоящия момент и ситуация е добър удар. Аз съм бременна, следователно…

— Следователно?

— Налага се да приемеш онова, което си направил! — неочаквано изкрещя той, като се изправи и размаха ръце. — Следователно трябва да живееш, да живееш, да живееш!

Непосилно ми е да опиша тона на гласа му. Сърцето ми ужасно се сви и очите ми се напълниха със сълзи. Изхлипах:

— Прави каквото искаш. Ако искаш да ме напуснеш, напусни ме… Аз… аз ще си отида.

Мино, изглежда, съжали за избухването си, приближи се до мене и ме помилва: