Альберто Моравиа: Римлянката

На шестнайсет години бях истинска красавица. Имах лице със съвършен овал, тясно в слепоочията и леко разширяващо се надолу, големи бадемовидни нежни очи, прав нос в изящна линия с челото, голяма уста с красиви месести червени устни и щом се усмихнех, се виждаха равните ми бели зъби. Мама твърдеше, че съм като мадона. Забелязах, че приличам на една киноартистка, на мода по онова време, и си направих прическа като нейната. Мама казваше, че ако лицето ми е хубаво, то тялото ми е сто пъти по-хубаво; фигура като моята, разправяше тя, нямало в цял Рим. Тогава не обръщах внимание на тялото, струваше ми се, че красотата се съсредоточава в лицето, но днес мога да призная, че мама не е грешала. Имах прави и силни крака със закръглени бедра, издължен гръб, широки рамене и тънка талия. Коремът ми винаги е бил закръглен, пъпът почти не се виждаше, толкова бе хлътнал в плътта, но мама го смяташе за преимущество, защото коремът трябвало да е поизпъкнал, а не плосък, както е модерно сега. Бюстът ми беше доста голям, но стегнат и висок, та нямаше нужда да нося сутиен; когато се оплаквах от големината му, мама отвръщаше, че това е ценно качество и че гърдите на днешните жени нищо не стрували. Гола, както установих по-късно, бях едра и закръглена, изваяна като статуя, но облечена имах невзрачен вид и никой не би могъл да си представи как изглеждам всъщност. Всичко зависело, както ми обясни художникът, при когото започнах да позирам, от съотношението на частите.

Мама намери художника — преди да се омъжи и да започне работа като шивачка на ризи, тя е била модел; той й поръчал ризи и тя, спомняйки си за своя някогашен занаят, бе предложила да му позирам. Първия път, когато тръгнах към дома му, мама пожела да ме придружи въпреки възраженията ми, че спокойно мога да отида и сама. Срамувах се не толкова, че за първи път в живота си ще трябва да се съблека пред мъж, колкото от нещата, които предполагах, че тя ще наприказва, за да го убеди да ме вземе на работа. И наистина, след като ми помогна да си изхлузя дрехите през главата и ме накара да застана гола в средата на ателието, мама разпалено заговори: „Я погледнете какви гърди, какви бедра, какви крака!… Къде ще намерите такива гърди, такива бедра и крака като нейните?“ Докато говореше, тя ме опипваше, както правят с животните на пазара, за да привлекат вниманието на купувачите. Художникът се смееше, аз се червях, а и ми беше доста студено, защото бе зима. Но разбирах, че у мама няма никакво лукавство и се гордее с мен, защото тя ме е родила и на нея дължа хубостта си. Навярно той отгатваше чувствата й и се смееше без злоба, добродушно, тъй че аз бързо се окуражих, надмогнах свенливостта си и на пръсти тръгнах към печката да се постопля. Художникът беше около четирийсетгодишен, пълен, весел и кротък на вид. Долових, че не ме разглежда похотливо, а като предмет, и това ме успокои. По-късно, когато ме опозна по-добре, той винаги се отнасяше учтиво и с уважение, вече не като към вещ, а като към човек. Веднага ми стана много симпатичен и сигурно щях да се влюбя в него от благодарност за вежливостта и сърдечността му. Но той винаги се държеше като художник, не като мъж, никога не потърси близостта ми и през цялото време, докато му позирах, отношенията ни си останаха сдържани и любезни както в първия ден.

Щом мама привърши с хвалбите, той, без да продума, тръгна към някакви папки, натрупани на един стол, разлисти ги, извади цветна репродукция, показа й я и с половин уста рече: „Ето дъщеря ти.“ Дръпнах се от печката, за да видя и аз. Изобразяваше гола жена, изтегната на легло, покрито с разкошни завивки. Между диплите на кадифената завеса зад леглото имаше две крилати амурчета. Безспорно си приличахме с голата жена, но по завивките и пръстените на ръцете й се досещах, че тя навярно е кралица или друга важна особа, а аз бях само едно обикновено момиче. Мама отначало не схвана и с недоумение гледаше репродукцията. После сякаш изведнъж откри приликата и въодушевена възкликна:

— Точно така… тя е! Видяхте ли, че съм права? Ами тази коя е?

— Даная — усмихнат отговори художникът.

— Коя Даная?

— Даная е езическо божество.

Мама очакваше да чуе името на действително съществувала личност, обърка се и за да прикрие собственото си смущение, взе да ми обяснява, че съм длъжна да заставам както иска художникът — например легнала като жената от репродукцията, права или седнала, и да стоя неподвижно през цялото време, докато ме рисува.