Альберто Моравиа - Римлянката

— Хайде, покажи си краката.

— Покажи си краката на господин директора — неспокойно повтори мама.

След опита в ателиетата вече не се срамувах, вдигнах си дрехите над краката и разголена, застанах неподвижно с краищата на полата в ръце. Имам много хубави, дълги, прави и стегнати крака, но малко по-нагоре от коленете бедрата ми рязко се очертават, окръглени и месести, те постепенно се разширяват до хълбоците. Поклащайки глава, директорът ме преценяваше, после попита:

— На колко години си?

— През август навърши осемнайсет — веднага отговори мама.

Той нищо не каза, изправи се и дишайки тежко, тръгна към масата, където сред книжа и дрехи бе грамофонът. Завъртя ръчката, грижливо избра плоча и я сложи на грамофона. Сетне се обърна към мене:

— Опитай се да потанцуваш на тази мелодия, но си дръж полата вдигната.

— Взела е само няколко урока по танци — обади се мама. Тя разбираше, че изпитанието е решаващо и тъй като познаваше непохватността ми, се страхуваше за изхода на изпита.

Но директорът махна с ръка като че ли й заповядваше да мълчи, пусна музиката и с кимване ме подкани да танцувам. Затанцувах с вдигната пола, както беше ми казал. Всъщност тромаво и бавно едва пристъпвах насам-натам и усещах, че не се движа в такт. Той стоеше до грамофона, беше се подпрял с лакти на масата и ме наблюдаваше. Ненадейно го изключи, върна се, седна в креслото и направи недвусмислен жест по посока на вратата.

— Не е ли добре? — свадливо и с тревога попита мама.

Без да я погледне (междувременно търсеше из джобовете си кутията цигари), той отговори:

— Не, не е.

Известно ми беше, че когато мама заговори с такъв тон, се готви да се кара, и затова я дръпнах за ръкава. Със силен тласък тя ме отблъсна и втренчила искрящи очи в него, повтори по-високо:

— Не било добре, тъй ли? А мога ли да знам защо?

Намерил цигарите, директорът търсеше кибрита.

Беше дебел и вероятно всяко движение му струваше голямо усилие. Отговори й спокойно, но все тъй запъхтян:

— Не е добре, защото няма усет към танца и подходяща фигура.

Както се опасявах, тя с крясъци занарежда обичайните доводи. Че съм била истинска красавица, че съм имала лице на мадона, нека само погледнел бюста, краката и бедрата ми. Без излишни движения той си запали цигарата, запуши, гледаше мама и я чакаше да млъкне. После с отегчения си и плачлив глас рече:

— След две години дъщеря ти сигурно ще стане хубава дойка, но балерина — никога.

Директорът нямаше представа докъде стига в яростта си мама и така се изненада, че махна цигарата от устата си и зяпна. Искаше да говори, но тя не му разреши. Беше слаба и задъхваща се и наистина беше чудно откъде взема този глас и разгорещеност. Тя отправи множество обиди към него лично и към балерините, които бяхме видели в преддверието. Накрая грабна кройките на копринените ризи, които беше й поръчал, и ги хвърли в лицето му с крясъци:

— Намерете си някой, дето ви се харесва, да ви ушие ризите, дай боже да ги ушият балерините ви, но аз и със злато да ме покриете, няма да ги направя!

Решението й действително смая директора, който седеше омотан с плата около тялото и главата, изумен, с пламнало лице. В същото време аз дърпах мама за ръкава и плачех от срам и унижение. Най-после тя ми обърна внимание, заряза директора да размотава копринените кройки и излязохме от стаята.

На следния ден подробно разказах случилото се на художника, който беше станал нещо като мой изповедник. Той много се смя на думите на директора за предразположението ми в бъдеще да се превърна в хубава дойка и добави:

— Бедната ми Адриана, неведнъж съм ти го казвал, сбъркала си, че си се родила сега, трябваше да се родиш преди четири века. Това, което днес се преценява като недостатък, тогава е било качество и обратното… За себе си директорът е прав, той знае, че публиката иска слаби руси жени с малки задници и бюстове, с лукаво и предизвикателно изражение, а ти си мургава и без да си дебела или пълна, бюстът ти е голям, задникът — също, изразът ти е благ и спокоен… Какво да се прави? За мене си съвсем подходяща, продължавай да работиш като модел… По-късно ще се омъжиш и ще имаш много деца, които ще приличат на тебе — мургавки, пълнички, с мили и спокойни личица.

Възкликнах живо:

— Точно за това си мечтая!

— Браво — каза той, — а сега се понаклони към бедрото… да.

Художникът по свой начин ме обичаше и може би, ако беше останал в Рим и бях продължила да му се доверявам, сигурно щеше да ми даде добри съвети и толкова неща нямаше да се случат. Той непрекъснато се оплакваше, че картините му не се купуват и впоследствие се възползва от възможността да замине окончателно за Милано, където бяха подготвили изложба от негови творби. Продължих да работя като модел, както беше ме посъветвал. Но другите художници не бяха тъй любезни и сърдечни и аз не бях склонна да им говоря за живота си. Един въображаем живот, изтъкан от мечти, стремежи и надежди, защото в споменатия период не ми се случваше нищо.