Альберто Моравиа - Римлянката

— Ще променя живота си. Ще се омъжа.

Казах му в какво състояние съм, за да го утеша, ала докато говорех, разбрах, че думите бликат от сърцето ми. С въздишка допълних:

— Още когато се запознахме, се канех да се омъжа, но не се сбъдна не по моя вина.

Астарита не бе свалил ръце от кръста ми, бе поотслабил прегръдката, но като чу това, се отдръпна:

— Проклет да е денят, в който те срещнах!

— Защо? Обичал си ме.

Той се изплю настрани и повтори:

— Проклет да е денят, в който те срещнах! Проклет да е денят, в който съм се родил!

Не крещеше и по нищо не личеше да изразява някакво силно чувство. Говореше спокойно и убедено.

— Твоят приятел няма причини да се бои — додаде. — Никакъв разпит не е бил протоколиран, нито сведенията му са били взети предвид. Някъде из архивите той ще фигурира като политически опасен… Сбогом, Адриана.

Стоях до прозореца, оттам се сбогувах с Астарита и го наблюдавах как се отдалечава. Взе си шапката от масата и излезе, без да се обърне.

Мигновено вратата на кухнята се отвори и Мино влезе с пистолета в ръка. Гледах го, изгубила ума и дума.

— Бях решил да убия Астарита — с усмивка заяви той. — Какво си мислиш, че ме интересува дали досието ще изчезне ли?

— А защо — с треперещ глас попитах — не го направи?

— Така хубаво прокле деня, в който се е родил — поклати глава Мино. — Ще го оставя още някоя и друга година да проклина.

Нещо ме потискаше, мъчех се всячески да разбера какво е, но не можех.

— И все пак — казах — получих, каквото исках. Няма никакъв протокол от разпит.

— Чух, чух — прекъсна ме той, — всичко чух. Бях зад вратата, а тя бе открехната. И видях. Твоят Астарита — добави небрежно — е смел. Бам, бам… заши на Сондзоньо наистина два полицейски шамара. И в удрянето на шамари си има тънкости. Тези шамари бяха на висшестоящ към нисшестоящ, на господар към подчинения си. Ама и Сондзоньо как ги прие… спря да диша даже. — Мино се изсмя и прибра пистолета в джоба си.

Особената възхвала на Астарита ме пообърка. Неуверено попитах:

— Какво мислиш, че ще направи Сондзоньо?

— Кой знае.

Беше почти вечер, стаята тънеше в полумрак. Мино се протегна над масата, дръпна подвижния абажур и запали лампата. В кръга светлина на масата бяха очилата на мама и картите, за пасиансите й. Мино седна, взе картите, разбърка ги и предложи:

— Искаш ли да изиграем една игра, докато чакаме вечерята?

— Що за идея! — възкликнах. — Игра на карти?

— Да, на брискола. Хайде, ела.

Подчиних се, седнах срещу него и машинално поех картите, които ми подаде. Главата ми беше замаяна, ръцете ми, кой знае защо, трепереха. Играта започна. Гледах измамните фигури, изрисувани на картите: черното вале пика, в профил наляво, с черно око и черно цвете в юмрука; сладострастната, ярка и отпусната дама купа, шкембестият поп каро — студен, безразличен и бездушен. Нашата игра сякаш бе някакъв изключително важен залог, но не знам за какво. Бях тъжна до смърт и от време на време, докато играехме, леко въздъхвах, за да се уверя, че притискащата гърдите ми тежест е на мястото си. И чувствах как тя не намалява, а нараства.

Мино победи в първите две игри.

— Какво ти е? — попита, разбърквайки картите. — Наистина играеш лошо.

Хвърлих картите и казах:

— Не ме измъчвай, Мино! Наистина не съм в състояние да играя!

— Защо?

— Не знам.

Станах, направих няколко крачки из стаята и крадешком извих ръце. После му предложих:

— Да отидем оттатък. Съгласен ли си?

— Да отидем.

В тъмния коридор той ме прегърна през кръста и ме целуна по шията. И навярно тогава за първи път през живота си погледнах на любовта така, както Мино я разбираше — средство ни повече, ни по-малко различно от останалите, за да се разсееш и да не мислиш. Хванах главата му с длани и пламенно го целунах. Влязохме прегърнати в спалнята. Тя тънеше в мрак, но аз не го забелязвах. Кървавочервен блясък заслепяваше очите ми и всяко наше движение бе бързо и някак внезапно като парещото пламъче на запалка. Има моменти, в които ми се струва, че някакво шесто чувство се просмуква в тялото ми и мракът става зрим като слънчевата светлина. Ала моята способност да гледам не излизаше извън границите на физическия контакт, виждах в нощната тъма само нашите прострени тела, които приличаха на трупове на двама удавници, захвърлени от черния прибой в пресъхнало речно корито.

Изведнъж отново се озовах легнала в леглото, лампата осветяваше голия ми корем. От студ ли, от свян ли, притиснах бедра и покрих с ръце скута си. Мино ме гледаше, после рече: