Альберто Моравиа - Римлянката

— Коремът ти с всеки месец все повече ще се подува. Един ден болката ще те принуди да разтвориш тези крака, които така ревниво стискаш, и главата на детето, вече с косичка, ще се покаже и ти ще го родиш. Ще ти го вземат, сетне ще ти го сложат в ръцете и ще си щастлива… и на света ще има нов човек. Да се надяваме, че няма да казва като Астарита…

— Какво?

— Проклет да е денят, в който съм се родил.

— Астарита е нещастник — отвърнах. — Аз съм сигурна, че моето дете ще е щастливо и с късмет.

Покрих се със завивката и задрямах. Името на Астарита отново пробуди в душата ми онази тежест, която бях изпитала, когато той си тръгна. Внезапно непознат глас изкрещя в ухото ми: „Бум, бум!“, както се имитират пистолетни изстрели: разстроена и силно изплашена, подскочих и седнах в леглото. Лампата светеше, бързо станах и тръгнах към вратата, за да се уверя, че е затворена добре. Блъснах се в Мино, който, облечен, пушеше край нея. Смутена се върнах в леглото.

— Кажи — попитах, — какво мислиш, че ще предприеме Сондзоньо?

— Откъде бих могъл да знам? — отговори той и ме изгледа.

— Познавам го — рекох, успяла най-сетне с думи да изразя потискащите ме мисли. — Това, че без съпротива се остави да го избутат от стаята, не означава нищо. Способен е да убие Астарита. Какво ще кажеш?

— Напълно допустимо е.

— Смяташ ли, че ще го убие?

— Ако го направи, няма да се изненадам.

— Трябва да предупредя Астарита — извиках, станах и се заобличах. — Сигурна съм, че Сондзоньо ще го убие. Ах, защо не се сетих по-рано!

Набързо се облякох, като говорех неспирно за страховете и предположенията си. Мино мълчеше, пушеше и се разхождаше около мене. Приготвих се и казах:

— Отивам у Астарита. По това време си е вкъщи. Ти ме чакай тук.

— И аз ще дойда.

Не се възпротивих, всъщност щеше да ми е приятно да ме придружи, защото бях много развълнувана и се страхувах да не ми прилошее. Облякох си палтото с думите:

— Трябва да вземем такси. Хайде!

Мино си сложи палтото и излязохме. На улицата, почти затичах, Мино ме беше хванал под ръка и с бързи крачки ме следваше. Не след дълго намерихме такси, качихме се и възбудено почти изкрещях адреса на Астарита. Той живееше в Прати, никога не бях ходила там, но знаех, че домът му е близо до Съдебната палата.

Таксито се движеше бързо, и аз нетърпелива, следях пътя през улиците, надвесена над рамото на шофьора. В някакъв миг чух, че Мино тихо промълви, сякаш си говореше сам: „И какво ще стане? Една змия изяла друга“, но не обърнах внимание. Щом пристигнахме пред Съдебната палата, наредих на шофьора да спре и слязох, а Мино плати. Тичешком прекосихме чакълените алеи на градинките с пейки и дървета отстрани. Улицата, на която живееше Астарита, внезапно изникна пред очите ми — дълга, права, осветена до хоризонта от големи бели лампи. Сградите бяха еднакви, масивни, без магазини и не се мяркаше жива душа. Номерът на Астарита бе голям и навярно беше много по-надолу. Улицата изглеждаше тъй спокойна, че рекох:

— Може би си въобразявам, но все едно, бях длъжна да го направя.

Минахме край три-четири сгради, горе-долу толкова пресечки и Мино със спокоен глас каза:

— Сигурно се е случило нещо. Виж!…

Вдигнах поглед и съгледах, че недалеч пред един от входовете са се струпали хора. На отсрещния тротоар също имаше хора, които гледаха нагоре към тъмното небе. Изобщо не се съмнявах, че това е блокът на Астарита, хукнах и Мино затича след мен.

— Какво има? Какво е станало? — запъхтяна попитах някакъв човек от тълпата, която се блъскаше пред входа.

— Не е много ясно — отговори едрото русо момче, с колело, без шапка и зимно палто, към което бях се обърнала. — Някой се е хвърлил от стълбите или са го бутнали. Полицаите са на покрива и търсят другия.

Проправих си път с лакти през множеството и влязох в просторното, ярко осветено и препълнено фоайе. Бяла стълба с перила от ковано желязо се виеше над главите ни. Устремено се запровирах напред и над раменете на стоящите пред мене зърнах част от площадката пред стълбата. Върху кръгъл мраморен пиластър се издигаше фигура от позлатен бронз — гола, крилата, с вдигната нагоре ръка, в която държеше факла от матово стъкло, а вътре имаше лампа. Точно под пиластъра, на пода, лежеше човек, покрит с чаршаф. Погледнах натам, където бяха вперени всички погледи, и видях подаден изпод чаршафа крак, обут в черна обувка. В същия момент се чуха властни гласове:

— Назад, хайде! Назад!

Изблъскаха ме грубо на улицата заедно с останалите. Двете големи крила на входната врата моментално се затвориха.