Сара Аллен - Изгубеното езеро

В същия момент я осени прозрение.

Видя кутията върху полицата и я взе. Вдигна бавно капака.

Погледна вътре и си помисли: „Триста дяволи!“.

Най-добрият завършек на историята понякога е неочакваният. Друг път най-добрият завършек е онзи, който сбъдва желанията ти. Ала абсолютно съвършеният завършек е, когато получаваш по малко и от двете.

Булахдин остави кутията на мястото й, заключи вратата на бунгалото и се върна в къщата.

— Откри ли улики? — попита Кейт.

— Една-две. — Подаде ключа на Аби. — Ще се върне. Не заминава заникъде без съпрузите си.

Телефонът иззвъня и Аби вдигна слушалката.

Булахдин отиде до бюфета да си напълни чинията. Разузнаването е трудна работа. Спря, забелязала стола в ъгъла.

— Лизет не държеше ли този стол в кухнята?

— Държеше го — отговори Джак от масата до вратата.

Вчера той щеше да си тръгва. Призори обаче Булахдин видя Лизет да се измъква тайно от бунгалото му и разбра защо не е заминал.

— Какво прави тук?

— Вече не й трябва.

Тя го изгледа любопитно.

— Откъде знаеш?

Джак не откъсна очи от чинията си, но започна да се изчервява. Тя се засмя и пак се обърна към бюфета. Застина при вида на купата с плодове. За пръв път плодовете бяха нарязани на фигурки. Ананасите бяха звезди, ягодите — миши муцунки. Леле! Това бе щастлива храна. Лизет приготвяше щастлива храна! Аби затвори телефона. Застана под сводестата врата на трапезарията и каза:

— Не знам какво да мисля…

Дългите й длани притиснаха страните й. Булахдин харесваше красивите й ръце. Сега обаче тя трепереше като листо.

— Какво има, Аби? — попита Кейт.

— Обади се Ласло Патерсън.

— Идва ли? Има ли време да извикаш адвоката си? — разтревожи се Кейт.

— Няма да дойде. Семейни проблеми. Тази сутрин съобщил на съпругата си, че иска развод. И понеже Уес също не възнамерявал да продаде земята си… — Тя се засмя. — Решил да се откаже от проекта!

Всички скочиха на крака и се втурнаха към Аби, обсипвайки я с въпроси.

— Каква игра играе? — попита племенницата й.

— Не мисля, че е игра — отвърна весело Аби. — Помолих го за писмен отказ и той се съгласи. Отпратил е и адвоката си.

— Значи няма да продаваш „Изгубеното езеро“? — попита Булахдин.

— Няма. Не и на Ласло — уточни тя. — Кейт, още ли искаш да инвестираш в „Изгубеното езеро“?

— Да — Тя хвана ръката на леля си. — Искам и още как!

— Да! — извика Девън и хукна към прозореца. Погледна навън, сякаш търсеше нещо — някаква мигновена реакция.

— Уес е тук! — съобщи тя, вперила очи в езерото. — Виждам и колата на Селма!

Кейт отвори бързо вратата.

— Здрасти, съседке! — поздрави Уес.

— Ласло се отказва от „Изгубеното езеро“ — каза й той, развълнуван както някога, когато бяха малки. — Видях адвоката му в града, пиеше кафе, преди да отпътува за Атланта. Исках пръв да ви съобщя.

— Току-що научихме — засмя се Кейт. — Какво се е случило?

Уес сви рамене.

— Не знам — усмихна й се в отговор.

Аби дойде при тях.

— Закусил ли си, Уес? — попита го.

— Не.

— Влизай тогава. Трябва да обсъдим делови въпрос. Кейт ще отговаря за „Изгубеното езеро“, докато пътувам. Необходим й е добър майстор.

Кейт кимна и му протегна ръка. Той я погледна в очите и улови ръката й. Прекрачи прага и най-сетне се върна у дома.

„Браво на него!“ — помисли си Булахдин, докато заобикаляше всички, скупчили се развълнувано във фоайето.

— Ето те и теб! — извика тя на Селма, която тъкмо слизаше от колата. — Къде се изгуби?

Селма носеше червена рокля с предизвикателно деколте. Косата й беше разрошена. Тя закри с длан врата си да прикрие любовната синина.

— Виждала ли си хотела до водния парк? — попита тя приятелката си. — Божествен е. Какво правите тук?

— Какво ли наистина? — възкликна Булахдин.

— Идвай да закусиш. Току-що научихме чудесна новина.

— Вече закусих. — Селма захлопна вратата на колата и тръгна към бунгалото си.

— Тогава ела по-късно в моето бунгало — покани я Булахдин. — Ще пием чай и ще хапнем бисквитки.

— Защо? — попита я подозрително другата жена.

— Защото така правят приятелите.

— Не си ми приятелка, Булахдин — възрази Селма, подскачайки от крак на крак да свали обувките с високи токчета. — Нямам приятелки.

— Ти си ми приятелка — задъха се старицата зад нея. — Най-добрата ми приятелка. И го знаеш. Иначе нямаше да използваш последния си амулет за мъж, от когото се отвращаваш, за да спасиш място, което дори не харесваш. Направи го за мен. За всички нас. Измисли страхотен край на историята! Стилът ти е ненадминат!