Сара Аллен - Изгубеното езеро

— Това значи много за мен, Кейт. Благодаря ти. Но парите са твоята застраховка и няма да ти позволя да ги вложиш в това място, докато не разбера със сигурност какво ще се случи.

— От медения ти месец ли са? — Кейт посочи картичките.

— Да — кимна тя.

— Там ли ще се върнеш?

— Ще отида там, но няма да се върна . Изпращах си ги сама от Париж и Амстердам. Представях си как като остарея ще ги разглеждам и ще си спомням, че това е било най-хубавото време в живота ми. Не подозирах колко възможности крие бъдещето. Сега ги държа тук по-скоро за да виждам колко далеч съм стигнала. — Тя огледа стаята. — Трябва обаче да сменя тапетите.

Кейт пъхна длани под краката си.

— И аз изпитах нещо подобно днес, когато разговарях с Уес. Помниш ли, че искал да ми пише и те попитал за адреса? Е, намерил писмото и ми го прочете. Искал да дойде в Атланта, за да бъде с мен.

— Казал ти е, че е запалил пожара — отбеляза леля й. Просто така. Все едно е очевидно.

— Знаела си?

— Всички знаехме — отвърна тя. — Всички в града се измъчвахме, че сме го предали. Не бихме позволили да го накажат за нещо, което щяхме да предотвратим, ако се бяхме опитали да му помогнем. Не го съди прекалено строго. Той се наказва достатъчно.

Кейт кимна.

— Не че си пъхам носа в чужди работи, но на Уесли ще му хареса да останеш тук — усмихна се Аби.

Сърцето на младата жена се изпълни с онова странно вълнение, което винаги предвещаваше нещо добро. Тя го притисна с длан да възпре трепета. Не беше сигурна дали да му вярва.

— Не знам какво е той за мен сега. Миналото ми? Настоящето? Бъдещето?

Аби стисна успокоително ръката й.

— Уес ще бъде всичко, което поискаш да бъде.

Кейт се усмихна на леля си в огледалото. Приятно й беше да е край нея; харесваше тихото спокойствие, което излъчваше. „Каквото и да се случи — сякаш казваше тя, — всичко ще бъде наред. Ще се справим. Заедно сме.“

Кейт отдавна, много отдавна, не беше се чувствала така.

Гледаха как слънцето премества светлината в стаята — две поколения жени от семейство Морис, на които им е дошло до гуша от проклятия.

Две жени, готови да заживеят щастливо.

Както всяка вечер Лизет се канеше да затвори кухнята с ежедневния си ритуал — преброи чиниите и приборите, омеси тестото за лучените бисквити за закуска и го прибра в хладилника и накрая си свали престилката. Снощи излезе навън и стоя до късно, прекалено късно. Проспа закуската и режимът й излезе от коловоза. Цял ден се стараеше да го върне обратно в пътя, ала не успяваше. Във въздуха се носеше омразно ухание на промяна. Сгъна престилката и я остави върху плота, и в същия момент Джак влезе, без да почука. Носеше дрехите си за път — поло, блейзър и мокасини за шофиране.

Влетя вътре като бик, ала се закова на място, сякаш не знаеше какво следва.

— Взех решение! — обяви той.

Тя кимна. Джак си тръгваше. Вчера изглеждаше толкова щастлив при мисълта, че няма да се разделят с „Изгубеното езеро“ и ще заживеят постарому. Не предполагаше, че ще я заболи толкова. Той щеше да продължи напред, а тя — да остане нищожна част от живота му. Досега й стигаше. Не разбираше какво се е променило.

Той се озърна несигурно. Пристъпи към стола и Лизет автоматично протегна ръка да го спре. Люк ги наблюдаваше с нескрит интерес.

— Важен ли е този стол за теб? — попита я Джак.

Лизет въздъхна. „Люк седи тук. Момчето, което се самоуби, защото го отхвърлих.“

Джак прочете обяснението й и каза:

— Досетих се. — Той се обърна към стола. Личеше си, че не вижда Люк, но произнесе съвсем сериозно: — Приятно ми е да се запознаем, Люк.

Люк се засмя. Лизет го изгледа сърдито.

— Значи Люк те преследва — отбеляза Джак и тя се зачуди как толкова разумен мъж й е повярвал толкова лесно.

Поколеба се и написа: „Не знам. Знам обаче, че всеки ден се събуждам, виждам го и си казвам: Няма да нараня другиго, както нараних него“.

— Никога не си ме наранявала — напомни й той.

Лизет рязко поклати глава. Не, разбира се. Не си позволяваше. А и двамата никога не оставаха за дълго заедно.

— Исках само да ти кажа, че заминавам за Ричмънд да подготвя къщата за зимата. Но ще се върна скоро. Винаги съм искал да видя каква е есента край Изгубеното езеро. Обзалагам се, че и Коледата е красива. Ако Аби се принуди да продаде „Изгубеното езеро“, е, Съли е приятно място за пенсионери.

Дъхът й секна. Джак щеше да остане? Беше толкова близо, че усещаше аромата на сапуна му — нещо наситено и южняшко, остро и с привкус на бор. Харесваше това ухание. Харесваше гъстата му прошарена коса и бръчките по лицето му. Люк бе зад него сега и очите на Лизет се насочиха към младия мъж. Едва сега й хрумна, че колкото повече опознава Джак, толкова повече Люк заприличва на него. Наскоро забеляза бенка до ухото му, която не беше виждала преди. Джак имаше същата.