Сара Аллен - Изгубеното езеро

— Колко глупаво, че е забравил — възмути се Селма. — Кажете му, че съм Селма от „Изгубеното езеро“.

Момчето предаде съобщението й и затвори телефона.

— Каза, че слиза веднага.

Тя се обърна, прекоси фоайето и застана пред бара, изнасяйки спектакъл за момчето. Седна и поръча чист скоч.

Въздъхна и поклати смаяно глава, че наистина го прави. Бе съблазнявала много мъже, но към никого не бе изпитвала толкова дълбоко отвращение.

Бръкна в дамската си чанта. Откри амулета по топлината му. Стисна го и усети как пърха леко като уловена пеперуда. За миг я обзе тъга. Не искаше да се разделя с него. Той бе последната частица от нея, от всичко, на което бе посветила живота си.

— Щеше да ми навлечеш сериозни неприятности. Бях със съпругата си — появи се Ласло до нея, неприятен, какъвто го помнеше: с боядисана в абсурдно черно коса, с несполучлив лифтинг на лицето, повдигащ веждите му под неестествен ъгъл. Очите му тутакси се стрелнаха към деколтето й. Не отмести поглед дори докато си поръчваше питието. — Находчива тактика — да кажеш, че имаме уговорена среща.

— Изненадан ли си? — изгука съблазнително Селма. — Аз владея до съвършенство много умения.

— Не се съмнявам. Но се налага да сме дискретни. Съпругата ми…

Тя се приведе напред и прошепна:

— Не ти е необходима. Имаш мен.

Забеляза ироничните искрици в очите му. Сигурно неведнъж се беше сблъсквал с безочливи досадници. Искаше да си поиграят, но после щеше да я отпрати. Внезапно Селма си представи какъв щеше да бъде животът й, ако не притежаваше амулетите — низ от отчаяни и тъжни срещи с такива мъже само за няколко часа внимание. За една нощ в най-добрия случай.

Бе получила желаното от живота. И не съжаляваше.

Не съжаляваше за нищо.

Тя разтвори длан и усети как последният й амулет изчезва.

— Къде е Селма? — попита Булахдин на другата сутрин, когато влезе в къщата за закуска. Зарадва се, че днес няма да закусват торта. Захарта е хубаво нещо, но детството я бе научило да залага на протеина. — Не дойде и на моравата снощи. Колата й я няма. Тръгнала ли си е?

За миг се запита дали Селма не е изпълнила заплахата си да я остави тук.

— Не — отвърна Аби и очите на Булахдин проследиха подноса с бекон, който тя остави върху бюфета. Във въздуха витаеше напрежение, ала всички се преструваха, че не го усещат. Вчера Ласло не се бе появил, все едно си играе на котка и мишка с тях. Противен човек. — Не си е предала ключовете.

— Кой е я виждал последен? — попита възрастната дама.

— Аз я видях вчера — обяви Девън. — Влезе в бунгалото си, наконти се, ама наистина се наконти, и замина.

— Някой проверявал ли е в бунгалото й? — Всички поклатиха глави. Не изглеждаха много загрижени. — Аби, да взема ли резервния ключ, за да проверя?

Аби й подаде ключа с усмивка.

— Ти носиш отговорност, ако разбере, че някой е влизал в бунгалото й без разрешение.

Булахдин взе ключа и влезе в бунгалото на Селма. Разкайваше се, че вчера се отнесе грубо с нея. Ядоса й се, че се прощава толкова лесно с „Изгубеното езеро“. Сам си виновен обаче, ако се гневиш на някого, задето се държи така, както очакваш.

Още на прага парфюмът на Селма я олигави като куче, спуснало се да посрещне стопанина си. Тази жена определено обичаше парфюма си.

Булахдин застана по средата на стаята и се огледа, сбърчила чело. Не видя нищо особено. Е, всичко беше особено, но така й харесваше на Селма. Диванът бе отрупан с нехайно разхвърляни списания. По леглото имаше обвивки от бонбони. Очевидно никой не бе спал снощи в него. Къде ли бе отишла? Разтревожи се за Селма. Тя винаги отблъскваше хората. Булахдин обаче отвръщаше на удара с удар. Откакто се запознаха на езерото преди трийсет години, се обаждаше на Селма всеки първи четвъртък от месеца, а ако на нея не й се говореше, е, тогава говореше Булахдин и й разказваше какво й се е случило до най-малката подробност. От умора и грижи забрави да се обади само веднъж, когато преместиха Чарли в хосписа. Тогава Селма се появи. Цяла нощ пътувала от Мисисипи, защото не успяла да се свърже с Булахдин. Разгневи се, задето Булахдин не е умряла, нахока я за грижите, които й е създала, и няколко месеца отказваше да разговаря с нея по телефона. Ала в крайна сметка отстъпи.

Очите на Булахдин се спряха върху полицата над камината, където Селма бе подредила снимките на съпрузите си. Излагаше ги на показ като ловни трофеи. Наистина бе ловувала. Те й бяха стрували усилия. Затова се гордееше с плячката си. Тя се възхищаваше на властта й над мъжете. Селма винаги владееше положението. Без изключение. Това сякаш обезсмисляше необходимостта да бъдеш с мъж, но всекиму — своето. Селма също пишеше сама историите си.