Сара Аллен - Изгубеното езеро

Слушай. Това е тайна. Не казвай на никого! Татко не би напуснал това място, а Ласло смята, че сме добре, щом имаме земя и покрив над главите си. Така че се налага да се отърва от бунгалото. Ще го подпаля в понеделник, след като татко отиде на работа. С Били ще излезем от къщата с нещата си и ще го гледаме как изгаря. Ще отнеме много време, докато пожарникарите стигнат дотук. Веднъж татко се напи, падна и си удари главата и цял час чакахме линейката. Никой не ни вярва, когато съобщаваме за произшествие. Не знам защо.

Ще ти напиша и адреса на Ласло в Атланта. Ще ми пишеш, нали? Атланта сигурно е огромен град. Надявам се да не се изгубя. Нищо чудно най-сетне да ми купят колело. Има ли езера там? На Били ще му хареса.

Искрено твой — Уесли Патерсън

П. П. Не казвай на никого!

Кейт го прочете смаяна. Осъзна, че е затаила дъх, и най-сетне издиша. Не й помогна. От страх й се виеше свят. Тя беше виновна. Това се бе случило заради нея!

Събра сили да погледне Уес.

— Не, не си виновна ти — поклати глава той.

— Запалил си бунгалото заради мен.

— Не — повтори той. — Запалих го, защото исках нов живот, друг живот. Исках го дълго преди ти да се появиш. — Погледна я право в очите. — Не си виновна, Кейт.

Тя тръсна глава и му подаде писмото. Той го погледна още веднъж и го прибра на дъното на кутията. Затвори вратата на вана и звукът отекна над поляната.

— Не знаех, че татко е останал у дома онази сутрин — продължи той, стиснал дръжката на вратата. — Стори ми се, че чувам мотора на пикапа му, и реших, че отива на работа както обикновено. Дори проверих в гаража. Пикапът го нямаше. Не знаех, че се е напил предишната нощ и е оставил пикапа пред бара, а някой го е докарал вкъщи. Чух как го довеждат призори. Заспал мъртвешки на пода от другата страна на леглото, та не съм го видял. А Били… Не му казах какво се каня да направя. Събрах багажа ни вечерта и го скрих в гората. Сипах бензин из къщата от тубата, с която татко гори дънерите. Вдигнах Били — още спеше — и на излизане хвърлих запалената клечка вътре. Да знаеш какъв трясък се чу! Ушите ми заглъхнаха. Хукнах към гората. Били вече се бе разсънил. Озърташе се, опитваше се да проумее какво става. Не се притеснявах за него. Той ми вярваше. Винаги ми вярваше. Обясних му какво съм направил и той ме погледна угрижено. Започна да рови в нещата, които бях изнесъл от къщата. Търсеше нещо.

— Алигаторската кутия — каза Кейт, притиснала ръка към гърдите си.

Уес кимна.

— Предишната вечер я търсих из цялата къща. Не я намерих. Не беше там. Знам, че не беше там. Когато растеш с баща като нашия, се научаваш да криеш добре нещата, които обичаш. Били имаше скривалища навсякъде. Знаех къде са всичките му тайници в къщата и предположих, че кутията е скрита в гората. Още го виждам как хуква към горящото бунгало. Изненада ме. Втурнах се след него, но се подхлъзнах на тревата и паднах. Избих си един зъб. Погледнах към Били и го видях как изчезва сред дима. Без никакво колебание, без капчица страх. Качих се на верандата. Крещях му да спре. Пушекът беше черен, нажеженият въздух опърли ръцете ми. Закрих лице и влязох вътре. Помня експлозията, помня как огънят облиза гърба ми. Помня как полетях и се приземих по лице върху тревата. И толкова. Събудих се в болницата. Казаха ми, че татко е запалил пожара, а аз бях изгубил ума и дума и не ги опровергах. Никога не ги поправих.

— Затова ме попита за писмото през първия ден на кея — отрони замаяна Кейт. — Мислел си, че знам.

— Не бях се сещал за него от години. Докато не те видях отново…

Тя протегна импулсивно ръце и го прегърна силно — да го спаси от случилото се, макар да е твърде късно.

— Никога не издавах тайните ти — прошепна му. — Никога не бих казала на никого. Нито тогава, нито сега.

Когато тя се отдръпна от него, Уес й се усмихна с абсолютно разбиране. Долавяше ясно чувствата й. Живееше с тях толкова отдавна; бяха се сраснали с кожата му като белезите по гърба му.

— Знам. Затова ти написах. И мислех, че съм ти изпратил писмото. Не знам как се е озовало в Алигаторската кутия. — Той застана отново пред вана и тя го последва. — Пуснах писмото в пощенската кутия край шосето. Помня го съвсем ясно.

Кейт се замисли.

— Щом кутията е била в езерото, защо Били се е върнал в къщата?

— Била е в къщата — отвърна Уес. — Видя я. Обгорена е. Когато излязох от болницата обаче, от къщата нямаше и помен.

— Мислиш, че някой е взел кутията и я е хвърлил в езерото?

— Да. Но кой? — сви безпомощно рамене той. — Никога няма да разбера.