Сара Аллен - Изгубеното езеро

Аби видя Кейт, седнала до маса за пикник с две бутилки вода в скута. Тръгна към нея и щом сянката й я докосна, племенницата й се обърна:

— Здравей, Аби. Как се чувстваш?

— Отново като себе си.

— Чакам Девън. Иска да се разходим.

— Добре ли е тя?

— Да. Мисля, че и двете най-после сме добре.

Аби погледна към езерото, където Девън — в розов гащеризон и с крилца на фея — бе клекнала до брега, а Селма стоеше до нея с белия си слънчобран. Селма забеляза нещо и го посочи. Аби се обърна към пътеката и ахна — стори й се, че сред дърветата зърва момче с къси панталонки.

— Аби? Добре ли си? — разтревожи се Кейт.

— Какво? О, да… Всичко е наред. Стори ми се, че виждам… нещо. Просто дежа вю. — Поклати глава. Беше толкова отдавна, почти бе забравила. — Спомних си как изглеждаше първата картичка от „Изгубеното езеро“. Видях я веднага след медения си месец. Джордж ми я показа. Почувствах се, сякаш съзирам бъдещето. Нищо чудно да е било така наистина. Нищо чудно и сега да съм го видяла. Да съм извървяла пълен кръг.

— Или да започва нов кръг — отбеляза Кейт и стана.

Аби я проследи с усмивка как тръгва към Девън. Притисна с длан гърдите си, за да усети познатото пърхане. Нямаше го. Вятърът го бе отнесъл като птичка, освободена от клетка.

Сега усещаше само живота в себе си — как бие сърцето й и как гърдите й се пълнят с въздух.

Беше жива, беше добре и готова за битка.

Погледна към езерото, към сцената като на картичка, и поклати глава.

Големият знак, който чакаше, е бил пред очите й през цялото време.

Не след дълго — вече потни, защото слънцето се бе издигнало по-високо в небето — Кейт и Девън излязоха от гората и се озоваха на черния път към бунгалото на Уес.

Тръгнаха по него и първо видяха поляната, а после — големия бял ван с логото на ресторанта и работилницата на Уес.

Облегнат на вана, той се взираше към мястото, където някога се е намирало бунгалото. Носеше къси панталони, тънка блуза с дълги ръкави и слънчеви очила с черни стъкла. Изглеждаше неподвижен като статуя и Кейт не искаше да откъсва очи от него. Познаваше толкова добре някогашното момче. И бавно, неусетно осъзнаваше, че иска да опознае и мъжа.

Преди да успее да хване ръката на Девън и да я отведе тихо, за да не го смущават, дъщеря й извика:

— Уес!

И хукна към него.

Той се обърна бързо.

Девън го прегърна, той се усмихна и внимателно обгърна с ръце крилцата й на фея.

Погледна към Кейт, която вървеше към тях.

— Не предполагахме, че си тук — каза тя. — Ще си тръгнем, ако искаш.

— Недейте. Сутринта имах работа край магистралата. На връщане свих по стария път и дойдох тук. Не знам защо.

Тя се облегна на вана до него. Двигателят беше студен. Доста време бе стоял тук. На партито вчера си бяха разменили едва по няколко думи, след като намериха Девън в гората. Не танцуваха отново. Кейт се питаше докъде са стигнали.

— Тази сутрин говорих още веднъж с чичо си — подхвана Уес. — Не успях да го разубедя. Каза, че следобед ще дойде да даде последен шанс на Аби да подпише документите за продажбата. Иначе щял да я съди. Съжалявам.

Тя поклати глава.

— Аз ти дължа извинение. Съжалявам, че ти се ядосах на партито. Знам, че не би наранил Аби.

— Трябваше да ти кажа. Всъщност дори не харесвам Ласло. Но възможността да се сближа с единствените роднини, които имам, ми се стори примамлива. Трудно е за обяснение… Сега ми изглежда абсурдно. Тайно се надявах леля ти да размисли. Какво ще направи според теб? Ще му се опълчи ли?

— О, да — кимна Кейт. — Но не знам какво ще стане.

— А ти какво ще правиш?

Тя си пое дълбоко дъх и се престори, че размишлява.

— Не знам… Как са училищата тук?

— Училищата ли? Добри са.

— Носят ли униформи? Позволени ли са балетните полички и крилцата на феи?

Уес погледна първо към Девън, после отново към Кейт и повдигна вежди.

— Ще останете ли?

Смайването му я разсмя.

— Преди петнайсет години не исках да си тръгна оттук — каза тя. — Приемам го по-скоро като завръщане.

Той се усмихна, но след миг раменете му се изопнаха напрегнато.

— В Алигаторската кутия имаше нещо твое. Редно е да ти го покажа сега.

— Нещо мое?

Той отвори вратата на вана. Алигаторската кутия лежеше вътре в гнездо от свит хамак. Уес отвори кутията и извади найлонов плик за сандвичи. В плика имаше писмо. Подаде й го.

На груба хартия Уес бе написал със сив молив:

Скъпа Кейт,

Натъжих се, че си тръгваш. Дори не се сбогувахме. Но няма нищо. Знам, че родителите ти са те накарали да заминеш. Взех адреса ти от Аби, за да ти напиша, че ще дойда да живея в Атланта! Да, правилно си прочела. Чичо ми Ласло живее там. С татко и Били ще отидем при него. Татко е строител и съм сигурен, че чичо Ласло ще му даде работа. Когато получиш писмото ми, напиши ми в кое училище учиш, за да постъпя и аз там и да сме в един клас. Страхотно ще бъде, нали? Ще си вземем шкафчета един до друг. Дали ще ни разрешат? Ще сядам до теб на обяд, ако нямаш нищо против, докато се запозная с другите ученици. Надявам се Ласло да ми плаща по нещичко, ако върша услуги на него и на леля Делорис. Имам две братовчедки, но не ги харесвам особено, защото веднъж ги чух да ни наричат „дрипльовци“. Е, ще ги изтърпя някак, щом ще съм близо до теб. Като спечеля пари, ще дойдеш ли на кино с мен? Аз черпя!