Катрин Панколь - Muchachas

Нещо й подсказва, че животът й зависи от нея, че част от съдбата й се решава точно в този момент.

Ева дьо Бурашар е в стаята си на първия етаж на замъка. Децата са притихнали в ъгъла до тоалетката и безмълвно я следят с очи. Леони е на около седем години, Андре — на дванайсет. Момиченцето носи червено-синя шнола в русите си коси и бели сандали на краката си. На леглото има отворен куфар. Майка им е нахвърляла безредно дрехи в него, бързала е, сякаш някой я преследва. Сега продължава да се суети, развълнувана, после се отпуска на леглото, хванала глава с две ръце.

След това се изправя и отново започва да снове безцелно напред-назад.

Сюзон се мъчи да въведе някакъв ред. Сгъва някоя рокля, сако от костюмче, пола, бельо. Със светкавичен жест Андре грабва нещо и го мушва в джоба си. Леони го забелязва и той й хвърля заплашителен поглед, приканвайки я да си мълчи.

— Пак ли заминавате, госпожо? — осведомява се Сюзон, приглаждайки яката на една бяла блуза. — Кога ще се върнете?

— Не знам, Сюзон, не ме питай нищо. Нямам сили да отговарям на въпросите ти. Да си виждала четката ми за коса, онази със седефения гръб?

— Сигурно е на тоалетката…

— Няма я. Боже мой, всичко губя, не ме бива за нищо! Намери ми я, Сюзон, толкова си я обичам.

Сюзон оставя куфара, отива в банята и се връща с четката в ръка.

— Бяхте я оставили на мивката.

— Виждаш ли, за нищо не ме бива — повтаря тя, грабвайки четката. — А къде са ми белите перли?

— В кутията за бижута, госпожо.

— Сигурна ли си?

— Да, госпожо.

Андре и Леони не изпускат от очи майка си, която се върти в кръг, после замръзва на място, докосва с пръсти челото си. Вдига глава и ги забелязва.

— Какво правите тук, деца? Не стойте тук, вървете да си играете…

Андре прави крачка напред, пъхнал ръце в джобовете на шортите си. Лято е. Той носи блузка с къс ръкав и еспадрили. Леони е зад гърба му. Чака го да проговори. Да изрече трите думи, които биха я задържали. Тя е готова да му ги напомни, ако се наложи.

— Не заминавай, мамо. Не заминавай.

— Много си мил, скъпи мой. Крайно време е да престанеш да се обличаш като момченце, вече си голям. Смешен си в този вид.

— Не заминавай.

Сюзон слуша думите на Андре, скръстила ръце на щедрата си гръд. Не диша, не помръдва. Нищо не трябва да отклонява вниманието от молбата на момчето.

— Сюзон — обръща се Ева дьо Бурашар към нея, — непременно му купи подходящи дрехи. Станал е на дванайсет години, вече може да носи дълги панталони.

— Не ми пука за панталоните. Искам да останеш при нас — тросва се Андре, тропайки с крак.

— Много е сладък, когато е ядосан! — отбелязва майка му и се разсмива. — Прави се на страшен като всички слабохарактерни мъже!

— Послушайте го, госпожо — умолява Сюзон. — Децата имат нужда от вас.

— Никой няма нужда от мен, Сюзон. Все едно е дали съм тук, или ме няма. Ще ме забравят. Какво казваше мъжът ми?

Тя прави усилие да си припомни думите на съпруга си. Слага пръст на устните си, за да не наруши някой тишината, сбръчква нос, свъсва вежди и се провиква:

— Мъг-ля-ви-на-та Ева! Аз съм само една мъглявина. И е прав, Сюзон, да знаеш.

— Ама децата ви, госпожо, малки са още.

— Ще си живеят по-добре без мен. Погледни ги. И тях не успях да ги докарам както трябва. Андре, ти почти не приличаш на момче, а ти, Леони, трудно е да се каже, че си момиче. Нещастните ми дечица, с времето ще разберете, че всичко, до което се докосвам, се скапва.

— О, госпожо, не говорете така! — протестира Сюзон.

— Такава е истината. Всъщност може ли да ми обясните какво правят тук? Нямат работа в стаята ми. Хайде, вървете да си играете другаде! Хайде…

Тя прави знак с ръка да изчезнат, обръща се към Сюзон, взира се в куфара.

— А дневният ми крем?

— В тоалетната ви чантичка е.

— Одеколонът?

— И той.

— Благодаря, Сюзон. Как бих се справяла без теб?

Леони чува да се затръшва врата.

Андре е излязъл от стаята. Трясъкът отеква като гръмотевица по коридорите на замъка. Стените треперят и гравюрите сякаш излизат от рамките си.

Леони стои като просякиня, дебне жест на нежност, свежда глава в очакване майка й да я погали.

Вратата отново се отваря и на прага застава баща й, облечен е в кабинетна пижама. Кадифено сако в гранатово червено със златни копчета, копринено шалче на врата, сгънат вестник под мишница.

— Какво пак е станало? Кой тресна така силно вратата?

— Стана течение — отговаря Сюзон.

Баща й забеляза куфара на леглото.