Катрин Панколь - Muchachas

— Пелерина, сигурен ли си, дядо?

Сигурен бил, повече от сигурен.

— Така се говори на русокосите и лъскави момичета. Докато стигнеш до нея, тя ще е станала красива девойка и ти ще я разпознаеш. Трябва обаче да отидеш далече, много далече, сине.

Винаги го наричаше „сине“.

— Всяка вечер, преди да заспиш, скачай в афиша, така един ден ще скочиш във влака, после във втори, в трети, докато накрая се озовеш при русокосата девойка. Като по чудо. Не се опитвай да разбираш. В живота не всичко можем да разберем, а най-прекрасните неща се случват тогава, когато не ги очакваме. Този ден ще се сетиш за мен, ще ми направиш знак, за да ми кажеш, че всичко е наред, че си пристигнал благополучно и държиш за ръка русокосата девойка. Тогава ще мога да умра спокойно.

Адриан тренираше, като спеше на пода, до афиша с красивото русокосо момиче. Когато я погледнеше, сякаш го разтърсваха токови удари. Галеше я по лицето, казваше й други думи, различни от онези, на които го учеше дядо му, докосваше с устни устата на афиша с вкус на влажна хартия. Малко като на дъвките, които си правеше от пшеничени зърна, когато ходеше на полето и късаше житни класове.

Оказа се, че трябва да пропътува хиляди километри в раздрънканите каросерии на всякакви камиони, докато срещне русокосата девойка. Целите му пръсти бяха издрани и понякога с мъка ги свиваше.

Един ден откри на битака в Санс пощенска картичка с афиша на филма „Цената на мълчанието“ с Тилда Суинтън. Стела приличаше на киноактрисата, висока, русокоса, с кичур, който падаше над очите й. Адриан нарисува две огромни очи със син неизтриваем маркер, очерта устните в червено и изпрати картичката на дядо си в Арамил.

Стела. Тя нахлу в живота му и го грабна като върхушка.

Това, че му позволява да я докосва, че отвори за него тялото, ума, дома си, го влудява. Няма думи да изрази чувствата си.

Когато останат сами двамата…

Този хаос, бушуващ вътре в него…

Проучва я, вслушва се в нея, долепя сърцето си до нейното, за да разговарят без преводач. Тя вплита в прегръдките им миналото и настоящето, дъха и душата. Две души в един порив. Стела твърди, че неговата душа е дошла от много далеч, за да докосне нейната душа. Бърза да му го каже, да му го прошепне на ухото. А той изпитва желание да й разкаже всичко: сивотата на Арамил, помътнялото слънце, майка му, която не го разпознава, понеже очите й са изтекли от плач, мъжете, които пият от мъка, жените, които ругаят и стават все по-груби и по-дебели с всеки изминал ден, правенето на любов на бърза ръка зад някоя ограда. Калта, която обезцветява всичко.

Да й разкаже за всички ярки цветове, които тя е накарала да избликнат с присъствието си.

Да й го каже, но не с думи, защото те винаги му убягват, освен когато са правилно подредени като в граматиката на Бубу, а с тялото, с ръцете, с всеки сантиметър на кожата си. Тя е единствената жена, която е докосвал така, както се докосва жена.

Той пише своята история върху нейната кожа. Вдъхва й живот с устни. Вече знаеш всичко, казва й. Тя се смее и отвръща, нищо не разбрах, повтори… Шепне го с безкрайна добрина, щедрост, безхитростно, без да му залага капани, и това го кара да се чувства красив, силен и смел.

Тя е една красива непозната.

Иска му се да намира име за всеки път, когато са заедно, защото всеки път е като за пръв път.

Тя впива сините си очи в неговите и те придобиват странен светлозелен цвят, увива се в него като лиана, толкова плътно и силно, че той едва си поема дъх, казва му, иска ми се да те вържа за себе си, за да бъдем неразделни.

Той отвръща с въздишка, не искам да си тръгвам. Не искам повече да претичвам покрай дупките и неравностите, да избягвам гризачите. Станала внезапно сериозна, тя му отвръща, налага се, няма начин.

Наясно е, но първият, който го предупреди, не беше Стела, а г-н Куртоа, внимавай, Адриан, пази се от Рей Валенти…

Беше го виждал понякога в Сен-Шалан, когато се разхождаха двамата със Стела. Внезапно усещаше как ръката й изтънява, стяга се, става студена като змийска кожа, готова да се изплъзне. Тя я дърпаше, той я стискаше, не искаше да я пусне. Стискаше я с всички сили. След като мъжът ги отминеше, тя просъскваше, никога вече не прави така, чуваш ли, никога! Не ме дръж насила, не понасям подобно нещо.

Очите й ставаха черни, като изкаляни.

Като се върнеха вкъщи и легнеха на голямото легло, тя му благодареше. Едно „благодаря“, което той допълваше мислено: благодаря, че не ме остави, че не се уплаши от яростта, която най-неочаквано ме обзема понякога, благодаря, че разпозна ужаса на животното, което бяга от злия господар. Постоянно се страхувам, че ще дойде и ще ме върне при себе си, нищо, че се правя на горда и се ежа.