Катрин Панколь - Muchachas

На изхода колата му го чака, скрита зад високите треви на изоставената нива. Дали не е принадлежала някога на Жюл дьо Бурашар? — пита се той, засилвайки темпото. Как е възможно да си имал толкова земя, стопанства, гори и да си ги изгубил?

Всеки път, когато преминава тичешком през подземния проход, се сеща за този човек, който не е имал достатъчно сили, за да изживее своя живот и е предпочел да се свива в сянката на предците си. Трябва да си лишен от самоуважение, за да отстъпиш мястото си на своите прадеди.

В съзнанието му изплува думата „гния“: да гниеш в някакъв замък във Франция е равносилно на това да гниеш в някоя дупка в Арамил — еднаква съдба, еднаква липса на самолюбие.

Бубу му разказа историята на фамилията Бурашар. Разказа му за Жюл, за неговия син Андре, за това, че са били богати благородници, различни от хората от града.

Много говориха за стария Бурашар. Бубу знаеше неговата история. Бе го видял след пристигането си в Сен-Шалан. Една година преди да предаде богу дух прочутият аристократ лично бе посетил „Ферай“. Търсел някаква част за един от часовниците си в стил ампир. Прекарал целия следобед в ровене из кутиите, в които събираха редките части. Не намерил нищо. Тръгнал си, поздравявайки учтиво, като свалил шапка, сякаш се намирал на тържествено събрание.

— Бях двайсетгодишен — каза Бубу — и си мислех, че след като тези хора са толкова различни, би могло да се предположи, че са арогантни. Само че той не беше такъв. Просто всичко му беше безразлично. Нужна е огромна сила да се отнасяш с безразличие към всичко в живота.

— Не съм много убеден — отвърна Адриан. — В моята родина хората са безразлични, защото са изцедени до капка от нещастие, срещу което са безсилни. Нямат сили дори да обичат. Прехранват се от остатъците на живота като бездомните котки, които ровят в кофите за боклук. Гълтат, без да знаят какво са лапнали. Нищо не ги интересува.

— Не е весело в твоята страна.

— Моята страна вече е Франция.

— Не може да се каже, че си неблагодарен! Като си помисля, че отказват да ти дадат документи…

— Това няма нищо общо с документите. Твоята истинска страна е тази, в която за пръв път са те погледнали с уважение, дали са ти да разбереш, че можеш да направиш нещо с ума си, с ръцете си. Моята страна, това са Жюли, г-н Куртоа, Стела. В реда, в който се запознах с тях, разбира се.

Бубу го ръгна с лакът и му предложи цигара.

— И тримата са французи и представляват трите цвята на френското знаме: синият Жюли, белият г-н Куртоа и червеният Стела.

— Не си представях нещата по този начин.

— В граматиката не е описано всичко. Тя съдържа начините на употреба, но не и идеите.

— А ти още много такива идеи ли имаш?

— Ами да, защото живея сам. Когато си сам, имаш време за размисъл.

Продължава да тича в подземния проход и си казва, че винаги е живял сам. Роден бе в град, който бавно умираше. Баща му замина да търси работа другаде. Така и не се върна. От чакане майка му почерня като пръстта. Изплака си очите. Казваше се Наталия. Гледаше го и не можеше да повярва, че е още там. Беше загубила две момчета преди него. Не беше сигурна как се казваше: Василий, Сергей? А той отвръщаше, не, Адриан. Вече не можеше да я нарича „мамо“.

Хората бяха прекалено изтощени, за да мечтаят. Бяха им останали само парите и телевизията — дребни надежди.

А в Арамил парите бяха рядкост.

И слънцето също.

Един ден учителят им беше обявил: „Довечера ще има кинопрожекция“. Адриан си помисли, че ще им раздадат бонбони, салам или картофи. Вечерта учителят разпъна голямо бяло платно, помоли да изгасят лампите, завъртя манивелата и по платното заподскачаха картини и думи, затанцуваха, сменяха се с други думи и картини, после по средата изникна едно момиченце с руса, почти бяла коса, завързана с панделка. До този момент Адриан не беше виждал толкова чиста и гъвкава коса. Той дори извади пръста от носа си, толкова го впечатли красивото момиченце. Имаше огромни крави, които даваха цели ведра мляко, а малкото момиче се усмихваше, разкривайки белите си, леко раздалечени зъби. То тичаше при майка си, подаваше й ведро с мляко, майка му му наливаше едно канче, момичето се смееше и пиеше.

Дядо му, таткото на татко му, го бе придружил на прожекцията. Бе успял да се сдобие с афиша на филма. Може би го беше откраднал, кой знае? Окуражи го да влезе в света на русокосото момиче. Научи го как да говори с него, да поздравява с добър ден, госпожице, как се казвате? Аз се казвам Адриан. Научи го да се покланя, придържайки с ръка въображаема пелерина.