Катрин Панколь - Muchachas

— Утре ще я дочетем. Сега обаче имам една изненада. Затвори очи и отвори ръка.

Леони се подчинява и усеща в ръката си някакво малко, леко и копринено меко пакетче. Прокарва пръсти по него. Обръща го и отваря очи.

— Половин черешка!

Избухва в неудържими нервни ридания.

Безпомощно, жалко същество, разтърсвано от плач.

Стела я прегръща, люлее я в обятията си, бърше лицето й, успокоява я, хайде, стига, недей… не плачи, всичко е наред, той е пак при теб, Том отиде да го вземе, покатери се по балкона, прозорецът бил отворен, той се промъкнал в кухнята, отворил вратичката на шкафа под мивката и го намерил точно там, където ти каза, че си го скрила. Никой не го видял, старата нищо не чула, истината ти казвам, не се страхувай, мила моя, нежната ми, любимата ми майка. Вече си вън от опасност.

Леони плаче, стиснала червеното си плюшено мече.

И със сълзите излива нещастията, препълнили сърцето й, излива черната, лепкава тиня. Тежката мазна покривка от наслоена мръсотия се оттегля, разкривайки бял, чист пясък.

Гърдите й се повдигат, изпълнени с безкрайна надежда. Има усещането, че излиза от клетката, отпаднала и измъчена. Току-що е направила първата крачка извън затвора.

Една вечер Рей посети доктора.

Чакаше го в кабинета му, седнал във фотьойла му, играеше си с черните си очила „Рей Бан“, запазената му марка, въртеше ги между пръстите си, слагаше ги на главата или на върха на носа си, взираше се в бележника с рецептите, в натрупаните папки, рентгеновите снимки на стената, разпечатаната кореспонденция. Премяташе в ръце позлатената линийка с надпис „Доктор Бернар Дюре“, подарък от баща му за края на следването, заедно с откъс от стихотворението на Ръдиард Киплинг, „Ако“, поставено под стъкло.

Как беше след това? Не помнеше. Ще трябва да го прочете отново и да се опита да стане като мъжа от стихотворението.

Стоеше в коридора, готвеше се да съблече престилката, когато го видя.

По дяволите, какво правеше тук тоя?

Страхът го стисна за гърлото. Идеше му да избяга, да се скрие. Рей пак щеше да го набута в някоя мръсотия.

Рей знаеше.

Асистентите му, сестрите, и те знаеха, но бяха длъжни да си държат устата затворена.

Рей му даваше да разбере, че няма нищо против и той да си мълчи, при условие че…

С тази разлика, че списъкът на неговите условия нямаше край.

Подпря се на стената. Добре ли сте, докторе? — обърна се към него един студент. Беше деветнайсет и трийсет. Работният му ден бе приключил. Можеше да не минава през кабинета си, но там бяха останали ключовете от колата му. Красивото ауди Q5, новата му придобивка.

Поколеба се за миг. Сети се за Леони, която лежеше в съседната стая. Пред очите му отново се появи гледката на натрошеното тяло на носилката, една нощ преди месец. Потресе го не толкова видът на кървящото и страдащо тяло, колкото примирението, което излъчваше лицето на Леони. Тя лежеше отпусната, безжизнена, безразлична към собствената си съдба. Не помръдваше, сякаш очакваше края. Погледна го с очи, в които се четеше отчаяна молба, довършете ме, умолявам ви, не ме спасявайте, не го правете, за бога.

Той хвана ръката й, за да я успокои, и тя изкриви лице от болка.

После, така и не разбра защо, направи решителната крачка. Това не може да продължава повече, няма да ме тероризира, докато съм жив, след две години излизам в пенсия, да прави каквото ще, писна ми. Писна ми от Рей Валенти. Прав е Едмон Куртоа — ще свърша живота си като подлец.

Влезе в кабинета си.

— Работиш допълнително, а? — подметна Рей.

— Приключих за днес.

Рей пак си бе сложил черните „Рей Бан“. Седеше, удобно настанен във фотьойла, протегнал крака. Скръсти ръце зад тила си. Огледа доктора преценяващо.

— Върни ми я.

— Състоянието й не позволява.

— Върни ми я.

— Ще остане тук поне още два месеца. Гипсирана е от стъпалото до дясното бедро. Има множество фрактури. Има кръвоизлив в черепа, който не се резорбира, трябва да лежи неподвижно.

— Това казваш ти. Аз искам да се направи повторен преглед. Искам да я прегледа друг лекар.

— Няма да напусне болницата.

— Ще напусне и ще ти кажа защо.

Произнесе последните думи с лека усмивка. Като баща, който се навежда над детето си и му шепне окуражаващо, хайде, давай, ще успееш, имай доверие в силите си.