Катрин Панколь - Muchachas

— Няма да правиш така повече, нали? — пита я нежно той, събличайки роклята й.

— Не, обещавам.

— Винаги ще бъдеш такава чиста и гладка, когато те пожелая?

— Да…

Той протяга ръка и заповядва:

— Ела до мен…

Тя се доближава колебливо. Дали се е измила добре навсякъде? Прошепва:

— Нали знаеш, за пръв път ми е…

— Не говори! Остави на мен! Аз съм твоят съпруг, нали така?

— Да, така е.

— Ако се държа по този начин, ако съм малко рязък, то е за твое добро. Твоите родители нищо ли не са ти обяснили?

― …

— Както виждам, на нищо не са те научили, за което търпят критика! Как може да си въобразяваш, че си толкова високопоставен, след като не си дал никакво възпитание на дъщеря си. Аз ще те дресирам, но преди това, пиленцето ми, ще те схрускам.

Дъхът му мирише на алкохол. Тя не смее да извърне глава. Трудно му е да се движи. Прокарва ръка нагоре-надолу между бедрата й. Тя се чуди защо.

— Ама помогни ми де! — вика той.

— Аз… не знам как.

— Мамка му! Каква тъпачка! Не може да бъде!

Той се отпуска на леглото и се удря по главата.

— Кой ми пробута тази тъпачка! Не е истина! Нямам думи!

Изритва я от леглото.

Тя прекарва първата си брачна нощ на килимчето, трепереща, наметната с бялата си рокля.

На сутринта я прескача, за да отиде до банята.

Подът трепери под краката му. Тя протяга ръка, докосва грубата материя на килимчето пред леглото, долавя горчивия мирис на прах, умът й още спи, недоумява защо е спала на пода, студено й е, свива крака, булчинската й рокля се повдига нагоре, няма чаршаф, нито завивка, отваря очи, вече разсънена, и осъзнава, че нещо не е наред. Все още не може да определи със сигурност какво е, но предчувствието за нещо ужасно я парализира. Страхът я връхлита. Не помни какво не беше както трябва, но е убедена, че има някакъв проблем. Огромен при това. Във въздуха витае заплаха. Изобщо не иска да си припомня. Иска да заспи отново, да потъне в сън. Иска да продължи това състояние, да не си припомня онова ужасно нещо, което знае, че ще я унищожи. Свива се на кълбо, коленете й опират до брадичката, опитва се да прескочи спомена, запитва се дали не е болна, умът й търси, лута се, внезапно си дава сметка, че лежи на пода пред леглото. И в този миг споменът се връща.

Иска да изчезне. Хваща с две ръце главата си да не вижда килимчето, пода, жълтите первази покрай стените.

Той нахлува в стаята с крясък.

— Виж, самобръсначката ми! Видя ли я?

Размахва я пред нея, очите му мятат мълнии.

— Цялата е в косми! Прецакала си ми я!

Този път не се задоволява да я шамароса, ударите и ритниците валят като порой. Тя няма къде да избяга, да се скрие, остава да лежи на пода, свита на кълбо.

Метрономът спира и Леони си спомня.

В паметта й се връща споменът за онази първа нощ и за събуждането на другата сутрин.

Уплахата й беше толкова голяма, че тя изгуби и малкото си останало достойнство. Беше напълно объркана, но бе сигурна в едно: никога нямаше да постъпва „правилно“.

Разбра също, че е напуснала познатия си свят. За една нощ нейният свят се бе свил до малка клетка: Фернанд, Рей и тя. Бе попаднала в клопка. Беше затворничка.

Облече бялата си рокля, скри подутите си очи зад черните очила „Рей Бан“, които й бе подарил във времето, когато беше „мил“, излезе от стаята и откри, че въздухът е тежък и лепкав.

Рей седеше на терасата на хотела пред чаша бяло вино.

Беше прекрасна октомврийска сутрин и собственикът бе изнесъл няколко маси, за да се възползва от последните слънчеви лъчи.

Рей се провикна гръмогласно: „А, ето я моята женичка! Каква красавица!“. Присъстващите широко се усмихнаха.

— Късметлийка сте, имате такъв любвеобилен съпруг — подхвърли й собственичката. — Сигурно сте прекарали чудесна нощ!

И избухна в мазен и дрезгав смях. Останалите се захилиха двусмислено, вдигнали чаши.

Той й прави знак да седне до него.

Прегръща я с една ръка през раменете.

Целува подутата й зачервена буза.

— Как си, коте?

Тя не споменава повече за метронома пред Стела.

Срамува се от младата жена, която е била.

Чува гласа на дъщеря си, която й чете, но не я слуша. Затваря очи, преструва се, че историята толкова силно я вълнува, че не иска да пропусне и най-дребната подробност.

Стела се усмихва, доволна, че й създава някакво дребно удоволствие.

Отгръща страниците и стига до последната глава.

— Вече сме към края, мамо. Трябва да ти донеса някоя друга книга. Тази хареса ли ти?

— Много.