Катрин Панколь - Muchachas

Бернар Дюре не мигна. Очакваше удара. Седеше с изправени рамене, опитваше се да контролира дишането си, сърцето му биеше учестено.

— Прави каквото искаш. Аз няма да разреша да я изпишат.

— Ясно. Тогава ще отида при ченгетата и ще им разкажа всичко. Те са ми приятели, както знаеш.

— По-скоро са жалки нещастници!

— Не се прави на много хитър. Аз съм влиятелен човек, имам връзки.

— Давай, няма да ме уплашиш. Напусни кабинета ми.

Рей Валенти свали очилата си, объркан. Бернар Дюре не отстъпваше. Бернар Дюре не се разтрепери под бялата си престилка. Бернар Дюре го предизвикваше. Заповядваше му да напусне „неговия“ кабинет.

Рей Валенти подви крака, облегна се на плота на бюрото с две ръце, след което се изправи, после отново седна и се разкрещя:

— Мамка му, Дюре! Не можеш да се отнасяш с мен по този начин! Писна ми да се правя на слуга. Всичко мене чака: пазаруване, чистене, готвене, миене на съдове, да пренасям майка ми от леглото до фотьойла, да включвам телевизора, да я нося до кенефа, да й бърша задника, това не е за мен, мамка му!

— Кандидатствай за социален помощник. Или си наеми прислужница.

— Аз си имах прислужница. Безплатна при това! Върни ми я.

Рей Валенти неочаквано се бе преобразил в жалък тип, в мъж, лишен от смелост и гордост.

Бернар Дюре почувства как сърцето му прелива от щастие. Опита се да открие откъде идва това огромно щастие, което го освобождава от мрачната, воняща килия, в която се бе измъчвал толкова години. Напразно очакваше да се разтрепери както обикновено, да остане закован за пода от чувството за смътна тревога. Нищо подобно не се случи. Тогава осъзна, че е престанал да се страхува, и го изпълни нов прилив на щастие. Поколеба се за кратко, обезпокоен да не би новото, опияняващо усещане да изчезне със същата скорост, с която се бе появило, но напротив, установи, че то се раздипля, уголемява, стопля го от глава до пети. Погледна Рей Валенти право в очите и каза:

— Не беше нужно да я пребиваш толкова жестоко.

— Не съм аз. Тюрке го направи.

На всичко отгоре изпя съучастника си.

— Виж какво ще ти кажа, Рей, не ми пука. Оправяй се.

Рей Валенти се окопити. Отново надяна черните очила.

— Добре, сам си го просиш. Ще отида при ченгетата. Ще им разкажа как ходиш пиян на мястото на автопроизшествията, как на два пъти остави да умрат нещастниците, попаднали в ръцете ти, как те измъкнах, като скрих констативния протокол, защото за мен ти беше голям хирург…

Наблегна на думите „голям хирург“, сякаш искаше да се оневини, че тогава не го бе издал на жандармите. Човек може да прости една грешка на видните личности.

— Как ти се случва да влизаш в операция кьоркютук пиян и как всички си траят, понеже си син на големия Пол Дюре, който, за разлика от теб беше безупречен лекар, самоотвержен, прекалено взискателен може би, но праволинеен, честен и… трезвеник.

Фактът, че спомена баща му, смути Бернар Дюре. Представи си го, седнал насреща му, как се присъединява към злъчната критика на Рей Валенти. Засрами се. Ръцете му затрепериха. Изпита нужда да пийне едно. Наведе глава.

— Искаш ли да разкажа за това на ченгетата, а? На колко години стана баща ти? Някъде към осемдесет и пет, нали? Ще бъде голям удар за него… Името на семейството ще бъде опетнено. А жена ти, дъщерите ти?

Рей го наблюдаваше със съжалението на палача, който чака жертвата му отново да се обърне към него след миг на непокорност. Беше готов да му прости.

— Върни ми я, ще бъде по-лесно за теб. И за мен.

Изсмя се, казвайки „и за мен“. Кратък смях, с който връщаше на Бернар Дюре ролята на свой съучастник.

Точно този смях извади от паметта му последните строфи на стихотворението на Киплинг:

Бернар Дюре вдигна глава и с глух глас заповяда:

— Напусни кабинета ми, Рей, и никога не прекрачвай този праг. Не искам повече да те виждам. И още нещо: не се доближавай до жена си. Никога вече. Разбра ли ме?

Говореше спокойно, без да повишава тон, с глас на доктор, който диктува доклада си на асистентката си.

Рей Валенти го изгледа с безсилна ярост.

Бернар Дюре бе разменил ролите, без да крещи, без да размахва ръце, без да трепне.

На първия етаж на болницата покрай стаята на Леони се организира мълчалив заговор. Без да се наговарят, стажант-лекарите и сестрите се редуват да пазят и следят никой да не смущава спокойствието на пациентката от стая 144. Натоварените със съдове колички преминават безшумно покрай вратата, придържани от грижовната ръка на сестрите, вратата незабелязано се открехва от някой млад лекар, който наднича вътре да провери дали Леони си почива необезпокоявана. Всички сякаш са докоснати от магията на невинността, която излъчва тялото под завивките. Жената не изпуска от очи метронома, който държи в ръце, и сякаш разчита съдбата си в движенията на стрелката като гадателка, загледана в утайката от кафе на дъното на нащърбена чаша.