Катрин Панколь - Muchachas

После заспиваше и думите й се смесваха, слепваха се като разрешените й мигли.

Той умее да чете по очите й.

Двамата се разбират без думи.

Знаят кога да са заедно и кога да се отдалечат един от друг, в това е цялата загадка на любовта, която не се учи от никакъв учебник.

Знаят кой въпрос да зададат. Как да отгатнат отговора. Иска му се да й каже, забрави за майка ти, нека се махнем оттук, да идем някъде надалече. Да си изградим наш собствен живот. В очите й прочита, че това не е възможно. И предпочита да замълчи. В противен случай ще изглежда така, сякаш прониква в нея с взлом, сякаш иска да я ограби.

Докога ще ни преследва този мъж? — често се пита той. Възможно ли е да е толкова могъщ?

Г-н Куртоа потвърждава и отново го предупреждава, Адриан, постоянно трябва да си нащрек, денят на бунта още не е настъпил…

Никога не си беше представял, че един ден ще има жена и дете. В Арамил вече не се раждаха деца. Детето е обещание пред времето. Бъдеще.

Той имаше син. Носеше го до сърцето си, скриваше го под якето, когато беше бебе, и го извеждаше на разходка. По-късно го научи да намира камъка, на който да стъпи, когато преминава през река, да предвижда времето, разчитайки небесните знаци, да наблюдава как се топи снежинката, кацнала на пръста му, да не дава на магаретата отровни треви и растения, например чимшир, олеандър или хвойна. Том беше колкото пшеничен стрък, но слушаше с изражение на възрастен. Сякаш си даваше сметка колко е важно да запомни всичко. Сякаш разбираше, че няма време за губене.

Беше на шест, когато, седнал на един голям камък насред потока, който се виеше из полето, Том попита баща си:

— Ще ми купиш ли пушка някой ден?

— Не ми се вярва, Том.

— Един ден аз ще пазя мама.

— Ами аз къде ще съм? — попита Адриан, усмихвайки се, за да разведри детето.

— Ще си заминал. Искам да кажа, завинаги. Аз ще остана сам с нея.

— Защо трябва да съм заминал?

— Защото знам, че така ще стане.

— Досега не си ми задавал такива въпроси…

— Ти си ми баща. Трябва да знаеш какви въпроси ще ти задавам.

Адриан му беше разказвал за Арамил, за майка си и баща си, за дядо си, за учителя, за филма. Останалото премълча. Да не би синът му да се разприказва в училище.

Том се изправи на камъка, сбърчи чело и заяви примирено:

— Виждаш ли, нищо не казваш. Аз ще се погрижа за Стела.

От този ден вече не я наричаше „мамо“.

Сюзон харесва Адриан.

Двамата често сядат на каменната пейка. Тя му кърпи якето, панталона, разказва му за последните подвизи на Том, без да изпуска иглата. Гневът на Том, скъсаните му дрехи, ударите, синините, превръзките. Когато започне да я разпитва за Леони или за Рей, Сюзон млъква.

Жорж не го харесва особено. Не може да обясни защо. Честно казано, и той много не го харесва. Недоумява защо Жорж е позволил да се случат всички тези нещастия. Защо досега си е мълчал? Що за мъж е? Прилича на мъжете от Арамил, изгубил е желание да се бунтува. Не се знае точно към кой лагер принадлежи.

Адриан продължава да тича в подземието и въпросите се въртят около него като прилепи, които събужда, ако случайно ги докосне.

Стига до старата дървена врата, отваря я, излиза, вдишва чистия въздух, разтваря тревите, пълзи до колата, завърта ключа, допрял лице до волана, за да не го зърне някой.

Потегля към Париж. Неговите планини, както обича да казва. Париж е също толкова висок и жесток, колкото планината. Живее на Монмартр, най-високия хълм в Париж.

Едмон Куртоа му намери това скривалище. Надраска на парче хартия някакъв адрес и няколко думи, пъхна го в един плик и рече, те знаят какво да правят с теб, можеш да им се довериш. Не говори с никого, Адриан. Не се набивай на очи. Никакви спречквания, побои, запои, момичета.

Стела не бива да знае, че си в Париж.

Не бива Рей да изкопчи адреса му от Стела.

Адриан не желае ченгетата да звъннат на вратата в ранни зори и да го върнат в Арамил при калта, разнебитените дървени огради, сивото слънце.

Защото тогава ще му се наложи пак да тръгне от нулата.

А не е сигурен дали ще му стигнат силите.

И други спомени се завръщат, неканени. Спомени, в които няма крясъци, няма удари, но които понякога могат да са и по-жестоки.

Леони ги разгадава с нюха на детектив, надушил вярната следа.

Стрелката на метронома разкъсва въздуха отдясно — наляво и обратно. Тя се моли да не влезе някой точно в този момент. Пръстите й стискат дървената пирамидка, в която се движи стрелката, за нищо на света няма да я изпусне.