Катрин Панколь - Muchachas

Стела отгръща книгата и започва да чете:

„Преди всичко посвещавам тази книга на баща ми Люсиен Плисоние, който почина на 13 юли 1977 г., когато искрящи фойерверки озаряваха небето на Франция. Беше на четирийсет години. Бе моят добър, щедър, справедлив татко, когото обичах. Той ми даде сили да живея, да издържа, даде ми сили да пиша, да стана това, което съм днес. Бях едва десетгодишна, когато си отиде, но остави в мен незаличима следа.

Бих искала също да благодаря…“

Стела прекъсва четенето. Майка й е разтърсена от неудържимо ридание. Едно сърцераздирателно стенание се откъртва от гърдите й и тя сякаш се пречупва на две. Леони се държи за сърцето и хълца безпомощно, повтаряйки Люсиен, Люсиен…

Стела сваля книгата и смаяно я поглежда.

— Познаваше ли го?

— О, малкото ми момиченце, скъпо мое момиченце…

— Познаваше ли го?

— Как боли. Как страшно боли. Не знаех, че може да боли така силно след толкова години…

— Никога не си ми споменавала. Никога.

— Не можех… О, как боли! Искам и аз да умра.

Леони удря по гипса, блъска масичката. Прави опит да стане, да се изправи. Стела я задържа, принуждава я да легне, намята я с розово-белия плетен шал, който се е изхлузил, и я притиска в прегръдките си.

— Какво си имала с този мъж, мамо?

Леони мълчи. Смалила се е още повече, свила се е, плаче тихо, вкопчила пръсти в краищата на плетения шал.

— Можеш всичко да ми кажеш, всичко.

— О, Стела…

— Кажи ми, мамо.

— Той беше толкова добър, толкова нежен, непрекъснато се питах защо… не му беше присъщо, това мълчание ме разпъваше на кръст.

— Значи си го познавала отблизо?

— Да.

Леони не смее да проговори. Не откъсва поглед от вратата, сякаш Рей всеки миг ще я разбие, ще нахлуе в стаята и ще се нахвърли върху нея. Цялата трепери и отбягва погледа на дъщеря си.

— Приятели ли бяхте?

— Да.

— Нещо повече от приятели?

Леони кимва.

— Любовници?

Леони се прокашля. Пламва и извръща лице. Отново издава грапавия звук на камъчета, които се търкат едно в друго.

— Имала си любовник, мамо?

Стела се взира в майка си и невероятните думи „мама и любовник“ се блъскат в главата й. Овладява се, преглъща, взема ръцете на майка си в своите и започва спокойно да я разпитва, без да бърза.

— Кога беше това?

― …

— Кажи ми, мамо, кажи ми. Не навеждай очи, няма нищо срамно.

― …

— Кажи ми, важно е.

Леони е вперила поглед в една точка на пода. Не може да говори на Стела. Говори на едно петно на земята, черна резка от ток на обувка, която е издраскала жълтата плочка. Говори с глас на виновно момиченце.

— Рей замина като доброволец в Испания, в района на Аликанте, да помага на испанските пожарникари в овладяването на огромни пожари. Щеше да отсъства петнайсет дни. Върна се след два месеца и половина.

Спира, изтощена. Поема си дъх. Погледът й отново се втренчва в петното на пода.

— Била си сама и си го срещнала — продължава Стела. — Срещнала си го случайно, а после отново сте се видели…

— Да — потвърждава Леони почти нечуто.

— В началото ви е било приятно да разговаряте. Не сте правили нищо друго и постепенно… сте се сближили.

— Да, точно така, сближихме се.

— Един ден ви се е приискало да се целунете и сте го направили… не сте разбрали как е станало.

— Беше вечер. Фернанд ме изпрати да купя мляко и бекон. Била решила да прави киш. Изтичах до бакалията, щеше да затвори след малко, и попаднах на него. Буквално се сблъскахме. Като при автомобилна катастрофа…

— И след първата целувка се видяхте отново…

— Определяхме си срещи.

— Ами Фернанд? Тя позволяваше ли ти да излизаш?

Леони неочаквано се засмива хитро, с усмивка на влюбена жена, която измисля всякакви начини, за да се срещне с любимия, не се страхува да излъже, да измами. Усмивка на млада жена, която грейва на набръчканото й лице, изважда на бял свят спомени, трепкащи видения от младостта.

— Срещахте се двамата и се обичахте?

Леони изправя чело. Лицето й се озарява от искрите на отминало щастие.

— О, да! Обичахме се.

— И си била щастлива за пръв път в живота си.

— Вдигах очи към небето и благодарях.

Леони продължава да се усмихва. Отмята с кокетен жест кичур бяла коса, сините й очи стават още по-големи, блестят щастливо.

— Прочети ми пак пасажа, в който тя говори за Люсиен — моли тя.

Стела взема книгата, чете отново.

— Пак — шепне Леони, — пак.

Стела се подчинява. Леони повтаря многократно, 13 юли… Стела се сепва: аха, значи заради това…