Катрин Панколь - Muchachas

Това променя коренно положението.

Отваря вратата на камиона, засилва се да се качи в кабината и забелязва в мрака един мъж, седнал на предната седалка. Сепва се уплашено, но разпознава Едмон Куртоа. Облечен е в сив костюм, бяла риза и е разхлабил възела на вратовръзката си, която се е изкривила. Усмихва се и прошепва, не се бой.

Стела свива рамене и сяда на волана.

Обръща се към него, чака го да заговори пръв.

Приключила е с думите за тази вечер.

— Беше оставила прозореца отворен…

— Знам.

— Търсех те, видях камиона на паркинга, предполагах, че си при майка си в болницата.

Тя поставя ръце на волана, протяга се и бавно допира чело до кръгчето на клаксона.

— Изморена съм.

Той разбира, че тя няма да му помогне да започне разговора. Върти се на седалката, едрото му тяло е пристегнато от сивия костюм, хванал е края на вратовръзката си и я върти на пръста си.

— Трябва да се прибирам, господин Куртоа.

Той се колебае, продължава да си играе с вратовръзката и най-сетне се престрашава.

— Минах през сервиза на Жерсон. Нямам навик да ходя там, но трябваше да заредя колата. Жерсон беше зает с някакъв мъж, затова се самообслужих. Стоях с гръб към тях, чаках да се напълни резервоарът. Те не ме познаха веднага. Говореха за Рей и за майка ти. Не беше съвсем ясно, но схванах същността.

Той спира, за да даде възможност на Стела да зададе въпрос. Или поне да се изправи и да го погледне. Тя не помръдва, чака го да продължи. Едмон Куртоа я връща в миналото, а тя не желае да има нищо общо с него. Миналото смърди. Вони и осакатява и тя непрекъснато прави опити да се изтръгне, да не позволи на плаващите пясъци да я погълнат. Моли се животът да й направи един-единствен подарък, да й отпусне още няколко минути на спокойствие и щастие. Да очертае в мрака силуета на баща й, след което да съчини някакво продължение. Би могла да тръгне по дирите на непознатата си сестра. Засега я познава само по лице от снимката на лъскавата обложка. Но и това е наченка на щастие. А щастието всички искаме да го поемем деликатно в ръце и да го задържим колкото е възможно по-дълго време. Това е най-трудното. Да го задържим.

— Жерсон разказваше на оня мъж, че Рей бил бесен. Дюре не давал Леони да излезе от болницата, а на Рей му било писнало да се върти покрай майка си вкъщи и да се прави на болногледачка. Жерсон рече, че Рей ще я отвлече, че щял да намери начин да я измъкне. Казал: „Станаха вече два месеца, откакто тя си почива там, сигурно се е оправила, измислят разни тъпотии, за да я държат още в болницата“. Това са думите му, Стела.

Нямам сили вече, казва си тя, сгърчена върху волана, главата й все повече натежава, не виждате ли, че съм на края на силите си. Какво мога да сторя сама, сега е ваш ред да се погрижите за нея. Толкова години мълчахте, настъпи моментът да излезете с открито чело!

— Оня мъж каза: „Ще му помогнем, ще я измъкнем оттам. Ще изчакаме да падне нощта и ще се промъкнем в болницата. Никой няма да ни види. Знаеш ли номера на стаята й?“. Тук Жерсон се наведе към мъжа, защото не успях да чуя нищо повече.

Стела изправя рамене, поема си въздух и се вкопчва с две ръце във волана, отправила поглед право напред.

— А пък аз не искам да чуя нито дума повече, господин Куртоа. Искам само да се прибера при сина ми и да се наспя.

Да забравя. Да потъна дълбоко в дупка, мека като памук. Изгубила съм всякакъв интерес към света. Той върви в погрешна посока. Не желая повече да се обличам, да пълня каросерията на камиона, да ставам рано сутрин, за да нахраня животните, да събуждам Том, да отварям уста да говоря, не желая да виждам никого, не искам да слагам единия крак пред другия, да стискам зъби. Не искам нищо да правя, докато светът не застане на правилното място. Без значение какво ще бъде, но поне да има някакъв смисъл. Да има посока, в която да поема, и да мога да си кажа, че накрая ме очаква лъч светлинка. Съвсем слаба.

Неочаквано Стела се обръща към Едмон и изтърсва:

— Аз имам баща, господин Куртоа. Току-що го научих от майка ми. Казва се Люсиен Плисоние. Рей Валенти не ми е никакъв.

— Люсиен Плисоние — повтаря Едмон Куртоа, мачкайки края на вратовръзката си.

— Познавате ли го? Още нещо, което сте знаели, но досега не сте ми казали? Ще настъпи ли най-сетне краят на всички тези тайни?

― …

— Докато вие си мълчахте, аз през цялото време понасях ударите. Сама. Съвършено сама. Кажете, честно ли е?

— Не. Права си.

— Добре тогава. Или ще ми говорите с думи, които разбирам, или ще слезете от камиона и ще отидете да пазите пред вратата на стая №144. Намира се на първия етаж.