Катрин Панколь - Muchachas

Той не отговаря и продължава да мачка края на вратовръзката си. Иска й се да я дръпне от ръцете му и да му заповяда да я погледне в очите.

— Не знам каква роля играете в цялата история, знам само, че сте били приятел на Рей Валенти и един ден сте му хвърлили страхотен тупаник. Вероятно сте имали основателна причина… Сега ви давам възможност да сложите точка на тази история.

Едмон Куртоа продължава да си играе с вратовръзката, навел очи, потънал в мисли. Стела пъха ключа в стартера и заявява:

— Побързайте. Трябва да се прибирам вкъщи.

— Добре, ще ти разкажа всичко. Сигурна ли си, че искаш да го чуеш?

Не е убедена, че иска да научи повече. Въздъхва.

— Днес не ми е ден, определено… Давайте.

— Добре.

Той се обляга, отмята глава и подема тихо, сякаш е на изповед. Стела забелязва брачната му халка. Отбелязва наум, че Соланж, жената на Едмон Куртоа, също е част от историята, която той се готви да й разкаже. Винаги се е питала защо се е оженил за нея.

— Да, аз бях приятел на Рей Валенти, бях неговата черна душа. Да, и аз нося своята отговорност. Какво ли щеше да прави, ако не беше подтикван от младежа, който бях и който беше заслепен от неговата красота и осанка? Нямам представа.

— Доста неубедителен аргумент…

— Така е, Стела, не се страхувам да го заявя, Рей Валенти беше прекрасен животински екземпляр, когото всички желаеха, но не си го признаваха. Всички ние допринесохме за създаването на това гнусно човешко същество. Малцина му се опъваха. Да си част от неговата банда, беше начин на живот, към който всички се стремяхме. В началото той не съзнаваше силата си. Струва ми се дори, че беше пълен с комплекси. Вуйчо ти Андре се беше постарал да го смачка. Беше го превърнал в своя изтривалка за обувки. Рей израсна в унижения. Майка му беше слугиня, нямаше пукната пара, стискаше всяка стотинка, за да има какво да ядат тя и синът й. Той зъзнеше зимно време, дърпаше окъселите ръкави на пуловера си, вадеше сам болните си зъби с джобно ножче. Неочаквано напусна училище. Учителите го бяха направили своя изкупителна жертва. След като възмъжа, положението коренно се промени. Долавяше желанието на хората, те смирено му се подчиняваха и той се възползваше от това, в някои случаи дори злоупотребяваше. Прекаляваше, но никой не го спря. Реших да се държа настрана, но беше прекалено късно. Междувременно се случи нещо, което не бях предвидил. Бях се влюбил лудо в майка ти. Продължавах да се срещам с Рей и бандата му, за да мога да я докосвам, да се изпълвам с нейната красота. Тя беше ефирна, грациозна, лъчезарна. Аз виждах, че съм грозен и тромав, не си правех илюзии. За нея съществуваше единствено Рей и дори когато се записа да следва и във факултета всички момчета я заглеждаха, тя не се промени. След лекции бързаше за рейса за Сен-Шалан. Ожениха се, престанахме да се виждаме, аз поех по моя път, много пътувах. Живеех сам, обладан от луда амбиция: исках да успея, да изляза от тясната провинциална среда, да стана предприемач. Това беше голямата цел по онова време. Най-сетне успях да купя „Ферай“ и се завърнах окончателно в Сен-Шалан. Майка ми остаряваше. Обичах я. Тя ме бе дарила с толкова любов. Карах я криво-ляво. Държах под наем малък апартамент в Санс, да съм наблизо до Сен-Шалан, да мога да я наглеждам, нея и предприятието, което исках да развия. А и Леони беше тук. Не бях изгубил надежда, нищо, че твърдях обратното. Измислях разни сценарии. Тя напуска Рей и заживяваме заедно. Исках да вярвам в тези фантасмагории с цялото си сърце. Бях един двайсет и седем годишен глупак. Живеех по ергенски, хапвах малко хляб и сирене на крак до кухненската маса, покрита с мушама, носех дрехите си за пране на майка ми, изучавах пазара на металите, подготвях основите на предприятието, каквото го виждаш сега. Не виждах никого, с изключение на майка ми, леля ми и баба ми, и работниците, разбира се. Рей и Леони бяха женени от шест години, срещах ги от време на време, виждах как Леони се смалява, превърнала се бе в собствената си сянка, но отказвах да видя истината в очите. Все още я обичах. Не исках да я поглеждам, много ме болеше.

Той спира, пуска края на вратовръзката, слага едрите си ръце на бедрата си, сякаш търси опора и заявява:

— И все още я обичам, ако трябва да съм честен. След като решихме да си кажем истината.

— Не се отклонявайте. Иначе си тръгвам…

— Не ме пришпорвай, Стела, моля те. И без това не съм много силен в приказките, а това, на което се подлагам тази вечер, за мен е огромно изпитание.