Катрин Панколь - Muchachas

— Слушам те.

— През повечето време ви бях сърдита. И вие бяхте като всички останали…

— Ти си добро момиче, Стела.

Тя завърта контактния ключ. Двигателят се задавя, но след секунди заработва нормално.

— Тази нощ ще остана на пост пред вратата на стаята й — заявява Куртоа. — Утре ще обмислим какво ще правим по-нататък. Не трябва да я оставяме сама. Крайно време е да престанем с тези глупости!

Слиза от камиона, махва й с ръка. Повтаря, стая №144 на първия етаж, така ли беше? Тя кимва и потегля.

Иска само да си легне и да заспи.

Утре ще мисли отново за цялата история.

Движи се с трийсет километра в час, вкопчена във волана, вперила очи в черната лента на пътя. Примигва от светлината на фаровете всеки път, когато се разминава с кола в насрещното платно. Запява колкото й глас държи, за да не заспи. Една стара песен на Синди Лоупър, изпитано средство за разсънване. „She bop, he bop, we bop, I bop, you bop, they bop“, реве тя, наблягайки на всяка сричка. После мисълта й се връща към Люсиен Плисоние и тя подхваща същата мелодия, но този път с други думи, скандирайки: Сте-ла Пли-со-ние, Сте-ла Пли-со-ние, все по-звънливо и по-високо.

Чувството, че можеш да ревеш колкото ти глас държи, след като толкова дълго си мълчал, е прекрасно.

Камионът тихо влиза в двора на фермата. Нощта е безлунна. Къщата на Жорж и Сюзон не свети. Тя се ядосва, тъмно е като в рог. Можеха да й оставят поне една запалена лампа на двора. Вечно забравят.

Паркира до червения трактор на Жорж.

Гаси мотора и грабва торбата си.

Продължава да си повтаря Стела Плисоние, докато търси ключовете.

Тръгва към къщата.

Спъва се в нещо пред кухненската врата. Нещо меко и тежко. Натиска с върха на обувката. Съобразява, че не е цепеница, навежда се. Пръстите й докосват нещо едро, топло, меко, лепкаво и неподвижно. От гърлото й изригва страшен рев. Пред очите й заискряват безброй червени звезди, завъртат се в бесен танц.

Един прозорец светва в къщата на Жорж и Сюзон.

Светлината плисва по двора и раздвижва плашещи сенки.

Жорж тича към нея. По пижама е, в бързината е успял само да си наметне канадката.

— Какво става? Ти ли си, Стела?

Той се върти объркано, поклаща се конвулсивно като обезглавена патица.

Тя се отпуска върху топлото тяло на Подлизурко, допира лице до прерязаното гърло, където кръвта започва да образува лепкави съсиреци. Прегръща безжизненото тяло. Леко го залюлява, сякаш да го съживи. Заравя пръсти в козината, още топла, лепкава от кръвта. Гали го, през плач нарежда:

— О, малкият ми! Милото ми то! О, не! Не и ти!

След което надава безумен крясък, устремила лице към небето.

Застанал до нея, Жорж диша шумно, на пресекулки, като безпомощно животно, затворено в клетка, и шепне:

— Боже мой, не може да бъде!

До тялото на кучето се търкаля камък, увит в парче хартия.

Тя го грабва и чете: „100% Тюрке“, написано с тлъсти главни букви. Същият почерк като на другата бележка.

Стела я подава на Жорж.

— Няма начин да е Тюрке — клати глава той. — Той замина за Дижон за участие в някакво състезание по петанк.

— Тогава е Рей. Или Жерсон. Или Лансени.

— Няма начин да са те. И те заминаха за там тази вечер с духовия оркестър в осем часа. Искаха да са свежи и отпочинали за утре. Ще представляват Сен-Шалан. Във всеки случай, по това време Подлизурко беше у нас. Поиска да излезе точно когато започна телевизионното предаване, някъде около осем и половина. Отворих му и се върнах пред телевизора.

— Ти никога не си го обичал. Той ти лазеше по нервите. Нали все се оплакваше, че постоянно ходи подире ти.

Жорж се почесва по бузата, навел очи, уморен и мрачен.

— Да не си го пуснал нарочно навън? — пита Стела, търсейки да улови погледа му.

— Хайде и ти сега, давай, не се притеснявай! Защо направо не ме обвиниш, че аз съм го убил!

Той повишава тон и от караницата им нощта сякаш настръхва още повече, става още по-заплашителна и по-черна.

По чакъла на двора отекват стъпки. Леки, забързани, устремени.

Стела извръща глава и зърва Том, който тича към тях, стиснал в ръце ловната пушка на Жорж.

Беше 20 юни 2010 година, тежък и лепнещ от горещина ден.

Намирах се в градчето Плезанс-дю-Жерс. Недалеч от Лурд.

Седях на терасата на едно кафене.

Беше горещо като във фурна и никой не желаеше да си покаже носа навън, освен ако наистина не се налагаше.

Поръчах си една бира радлер и разгърнах вестника.

Появи се една двойка. Мъжът носеше джапанки, развлечен потник и сини найлонови шорти. Дребен и кльощав, с русолява рядка брада. Жената беше копие на Бриджит Бардо с кестенявата перука на Камий от филма на Годар „Презрението“ и големи черни очила.