Катрин Панколь - Muchachas

Стела млъква, свива един крак и го поставя на седалката, подпира брадичка на коляното си и казва, окей, слушам ви.

— Беше най-обикновена вечер, една от многото. Бях хапнал, бях си взел душ, когато на вратата се звънна. Попитах кой звъни, реших, че е грешка, бях капнал, исках по-бързо да си легна…

— Аз съм, Рей.

— Рей, какво правиш тук?

— Отвори.

Беше заповед и аз се подчиних.

Не трябваше да отварям вратата. Защото от този миг насетне в продължение на един безкраен месец, всяка вечер, след като паднеше нощта и хората затвореха капаците на прозорците си, Рей Валенти заставаше на прага ми.

Онази вечер беше с майка ти. Тя стоеше, свела очи, плътно обвила с ръце тялото си. Помня, че беше облечена в розова рокля и сиво яке. Беше си сложила червило. Сигурно той й го бе сложил, понеже беше ужасно размазано. Приличаше на нескопосано гримирана кукла. На врата й имаше яркосиньо шалче, за да прикрие синините. По-късно, когато го махнах, забелязах следи от ударите.

Рей я избута напред и изтърси, без да се церемони:

— Искам да й направиш дете. Сега е моментът, изчислил съм, днес може да се получи.

Истината бе, че не той го беше изчислил, а майка му. Тя държеше сметка за всичко. За хляба, месото, зеленчуците, спагетите, ориза, доматения сос, за газта и електричеството, за марките. Фернанд икономисваше и тоалетната хартия. Записваше си всичко в една тетрадка. Беше пресметнала в кои дни снаха й е в овулация.

Изгледах го слисан. После погледнах майка ти.

Тя се взираше в краката си, обути в златни балеринки, имаше бримка на чорапогащника.

— Разбра ли какво ти казах? Направи й дете. Аз не мога и съм бесен. Ще вземат да повярват на онези дрънканици, а аз искам да им затворя човките.

Но, Рей, запелтечих аз, не мога. Може да съм добавил, тази работа не става така… Той ме прекъсна, ощипвайки майка ти за ръката.

— Направи й дете, иначе ще я пребия.

Тя изстена и ме погледна отчаяно. Този поглед, Стела! За пръв път се сблъсквах с такова отчаяние! Преглътнах. Какво трябва да направя? — обърнах се към него. Той гръмко се изсмя.

— Какво да направиш? Шегуваш ли се? Имаш легло, нали? Имаш и пишка! Просваш я на леглото и си пъхаш пишката в нея. Ама че си тъпанар, не е истина!

Повече не отворих уста. Взех ръката на майка ти и тръгнахме към стаята. Преди да влезем вътре, той изкряска от антрето:

— Чакам ви тук. Имаш ли бира в хладилника?

Кимнах. Бях неспособен да говоря.

— Пусни телевизора, усили звука докрай. Не искам да слушам мръсотиите ви.

Върнах се в хола и включих телевизора, после отидох при майка ти, отново я хванах за ръка и влязохме в спалнята.

Стела притиска длани до ушите си, клати глава, не желае да слуша повече.

— Искаш ли да спра дотук? — пита Куртоа.

— Не. Искам да знам. Искам да разбера всичко. Отвратително е. Всички вие сте отвратителни.

Леони стоеше до леглото, отпуснала ръце. Сложих я да легне, бавно и предпазливо. Отпуснах се до нея, без да я докосвам. Двамата лежахме на бялата копринена покривка.

Тя каза:

— Може би трябва да се завием.

Мушнахме се под завивката, както си бяхме с дрехите. Все така, без да се докосваме.

Тя каза:

— Може би трябва да се съблечем.

Което сторихме, избягвайки да се поглеждаме. Лежахме един до друг, мълчаливо, без да се докосваме.

И пак тя отново предложи:

— Трябва да се престорим, че…

Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си. Пак полежахме известно време неподвижно, без да говорим. Чувах телевизора в съседната стая. Онази вечер предаваха футболен мач, спомням си, беше второто полувреме. Великата епоха на Сент-Етиен и Платини. Рей ревеше пред екрана.

Пак тя предложи:

— И ние трябва да вдигнем малко шум…

Тогава аз се увих в чаршафа, легнах върху нея и започнах да се движа напред-назад. Леглото се клатеше, почукваше в стената и ако чуваше потропването от другата стая, той трябваше да е удовлетворен.

Заровил устни в косата й, повтарях, не се бой, няма от какво да се страхуваш, няма нищо да ти сторя, можеш да заспиш, ако искаш.

След известно време той почука на вратата, хайде, стига вече. Свършихте ли?

Ние мълчахме.

Той влезе в стаята. Дръпна завивката, изгледа ни и прихна.

— За нищо не ставате, ако искате да знаете!

Обърна се към Леони.

— Хайде! Обличай се! Омитаме се.

Тръгнаха си.

Върнаха се на другата вечер. По същото време. Този път само каза:

— Ребелот, ако случайно не се е получило…

Отиде да си вземе бира от хладилника. Пусна си телевизора. Дори не ни удостои с поглед, когато излязохме от хола и поехме към стаята.