Катрин Панколь - Muchachas

Леони мълчаливо кимва.

— Може ли да задържа за малко книгата?

— Да, щом искаш — съгласява се Стела.

Леони обръща книгата и се взира внимателно в снимката на Жозефин Кортес на корицата. Прочита бележката, замисля се и неуверено казва:

— Това е сестра ти. Всъщност полусестра…

— Да — потвърждава Стела с тон, напълно лишен от интерес, поне за момента.

— Той ми каза, че не е свободен. Не желаеше да ме лъже. Каза ми също, че един ден щял да се освободи и тогава… Не ни стигна времето. Животът бе постановил друго. Аз го чаках. Това ме крепеше. Надеждата, че той ще се върне, и ти… Представях си как един ден ще се съберем тримата.

Отново ще се разплаче. Стела се надига от стола.

— Трябва да тръгвам. Утре пак ще дойда. Взе ли си хапчетата за сън?

— Ще ги взема. Върви… Остави ме. И аз имам нужда да остана сама.

Споглеждат се учудени. Вече не са едно цяло. Вече са като два сиамски близнака, разделени от изкусен хирург. Сега и двете имат нужда да намерят своето място.

Мълчат. Леко се усмихват.

Усмивката ги отдалечава една от друга.

Никога вече няма да бъдат такива, каквито са били.

Паркингът е безлюден.

Не се мярка жива душа, всичко е замряло. Нито една кола, готова да спре или потегли, изпускайки черен облак изгорели газове, никакъв полъх на въздуха. Дните растат и слънцето още свети, наполовина прикрито зад високите стени на болницата. Обагрени в червено, лъчите му се подават като щръкнали ръце на плашило.

Във въздуха витае добро настроение, нежен мирис на парфюм, предчувствие за пролет.

Стела присяда на бетоновия парапет, дебне припадащия мрак. Поглежда часовника си. Пак е закъсняла. Том ще е вечерял и Сюзон ще го е сложила да спи. Той си има стая в къщата на Жорж и Сюзон. На етажа над хола. А може да се е разположил на канапето и тримата да гледат предаването за морето „Таласа“. Дават го всеки петък. Тя има нужда да размисли. Да си припомни дума по дума разговора с майка си и да го съхрани.

Изпитва остра нужда да се изповяда, да сподели с някого изумителното разкритие. Тя има баща и той не е Рей Валенти. Името му е Люсиен Плисоние, той е баща и на Жозефин Кортес, авторката на книги, които се продават в хилядни тиражи и оглавяват класациите. Моя сестра, казва си Стела. Аз имам сестра. От друга майка, но все пак сестра. Тя може би има деца, следователно Том има братовчеди и братовчедки.

Принадлежа към едно голямо семейство, казва си още, и мисълта я кара да потръпва от обич и от опасения. Тази жена, нейната полусестра… успехът може би я е направил горда и недостъпна. Или обратното, щедра и внимателна? На обложката на книгата се вижда единствено усмивката й, скромното и нежно изражение, което предразполага към разговор.

Моя полусестра.

Семейство.

Плъзва поглед по оранжевия гащеризон, прокарва длан по дебелия тъмносин пуловер, разтваря крака, обути в груби обувки с дебели подметки, бутва назад шапката си и отмята русия перчем, който закрива очите й. После събира крака и заема благовъзпитана поза на светска дама с опънати рамене, изправен гръб и прибрани до тялото лакти. Внезапно изпитва усещането, че са я облекли с нови дрехи, че я учат на непознат език, на нови маниери, как да се държи на масата, как да си служи с вилицата. Отначало се чувства непохватна, в следващия миг лека и въодушевена. Люсиен Плисоние и Леони са се обичали и аз съм плод на тази любов. Не съм зачената от онзи мъж, който разчекваше майка ми, когато желанието го връхлиташе, а от един нежен човек, който я е обичал и уважавал, който й е шепнел любовни думи в мрака. Нежно е целувал бенката на дясното й рамо. Произнасял е безумни слова. Любовни слова, които Леони не е била чувала дотогава. Малката ми женичка, нежната ми годеница, чакай ме, ще се върна. Обвързаните мъже винаги така казват. Затова майка й избухвала в сълзи, когато по радиото пускали песента на Юг Офре: „Кажи ни, Селин, какво стана с нежния годеник, който се появи и изчезна за миг?“.

Не го е видяла повече.

Той не е разбрал, че има дъщеря. Ако беше разбрал…

Стела въздиша развълнувана, овладява се. Излишно е да се тормози.

Тя не е дъщеря на Рей Валенти.

Забила е още един пирон.

Тук-там на хоризонта припламват огънчета, после паркингът изведнъж потъва в мрак. Нощта бавно се спуска, земята и небето се сливат. Става й студено, изправя се и тръгва към камиона с изисканата походка на дама, но в следващия миг се отпуска и изритва едно камъче, озовало се на пътя й.

Имам баща, който вече не е сред живите, но с когото мога да се гордея.