Катрин Панколь - Muchachas

— Той ли ти подари Половин черешка?

— Да.

— Кога беше това, мамо?

— През 1977 година, май 77-а.

— Била си омъжена от седем години, нали? — пита небрежно Стела.

В главата й проблясва една мисъл, която внезапно се избистря.

— Била си омъжена от седем години и все още не си имала дете…

Думите на Рей Валенти през онази първа нощ на ужасите. Изкривените устни на Рей Валенти, които съскаха, аз не съм твоят баща, ясно ти е, нали! Разбра ли, или да ти го обяснявам надълго и нашироко? Последното парченце на пъзела току-що се е наместило. Клик-клак! Напаснало се е със съвършена точност. Картинката се прояснява, всичко си идва на мястото. И старата болка се завръща. Следващия път си облечи някоя красива нощница, разбрано? Ще ти купя. Красива нощница, за да се забавлява Рей с теб. Не искаш ли да си играем? Аз знам най-различни весели игри. В края на краищата, не съм твой баща. И аз имам право…

Не съм твоят баща. Не съм баща ти.

Старият гняв припламва в очите й и те потъмняват, стават почти черни. Иска й се да изкрещи, а ти не ме защити! Не ми се притече на помощ! Пуска ръцете на майка си и става от стола. Застава до прозореца и поглежда към паркинга. Камионът е там. Сеща се, че е забравила да затвори прозореца от страната на шофьора. Някой може да се промъкне и да открадне бинокъла, документите в страничния джоб, дори камиона, ако поиска… Разкъсващите удари от нож в корема, безучастната й майка, свела очи на сутринта, Рей Валенти, който влиза в стаята й нощ подир нощ, всеки път, когато желанието го пришпори. Майка й знаеше. Знаеше и въпреки това не я защити.

Стела се обгръща с ръце и залюлява малкото момиче от онези нощи. Иска й се да се освободи от оковите, да се махне от майка си, да сложи край на мъката. Да замине.

— Не, скъпо дете!

Леони извиква, за да отклони дъщеря си от мислите й. Отваря уста да каже още нещо, когато Стела заявява с глух глас:

— Аз съм родена през 78-а, март 78-а. Ако пресметнем…

Майка й поклаща глава.

— Обичаше ли го поне? Беше ли истинска любов?

Леони шепне, „да“.

— Значи, той е баща ми?

― …

— Той е баща ми, знам. Просто ми се иска да го чуя поне веднъж от теб, от твоята уста. С думи, които казват, не с думи, които изтриват, които всичко замъгляват. Писна ми от тази мъгла.

Какъв е смисълът да произнасяме думи, след като не казваме нищо с тях? Неправилните думи могат да ти съсипят живота. Непроизнесените думи ни превръщат в затворници, произнесените ни връщат свободата. Дават ни сила. Аз се боря с бродещите в мълчанието призраци. Опитвам се да ги хвана, но те постоянно се изплъзват и затягат оковите, които спъват краката ми.

— Да, той е. Люсиен Плисоние.

— Значи имам баща. Истински баща.

Стела повтаря: имам баща. И той не е Рей Валенти. Нямам нищо общо с него. Моят баща се казва Люсиен Плисоние. Мъжът, когото не познавам, ми върна свободата.

Гневът я напуска изведнъж. По-точно, захвърля го като стара, износена дреха. Обръща се и хвърля поглед на тялото, покрито с бяла завивка. Ортопедичната яка, гипсираният крак, кожата, нашарена с виолетови жилки, синьо-сивите петна на избледняващите кръвонасядания, сухите като на мумия ръце. Какво е можела да стори тя? Какво е можела да противопостави на силата на Рей?

Стела отново се чувства изпълнена с безкрайна нежност към майка си.

— Ако знаеше, мамо…

Леони вдига глава и поглежда дъщеря си.

Стела й подава ръка и тя я стиска със силата на оздравяващ човек.

— Той беше чудесен човек, Стела. Баща ти беше чудесен човек.

— Аз имам баща!

Неочаквано Стела се намръщва.

— Рей Валенти знае ли?

— Да, знае, че не си негова дъщеря, но никога не съм му казвала за Люсиен. Казах му, че е умрял. Че съм го научила от вестниците. Той крещеше, как така от вестниците, защо са писали във вестниците, толкова ли е бил изключителен? Беше убеден, че единствен той има право да вижда името си, напечатано във вестника.

Леони въздъхва.

— Обясних му, че съм го прочела в некролозите на вестник „Фигаро“. В един стар брой, който съм взела, за да увия обелките от картофите.

— Съгласил се е да ме родиш?

— Беше предоволен, че съм бременна. Той не може да има деца. В Сен-Шалан го наричаха „Сух ташак“ зад гърба му. Така си отмъщаваха, на него и на собственото си малодушие.

— Знам. Отдавна знам всичко това. Задушавам се от всичко това. Имам нужда от въздух.

Стела въздъхва дълбоко и въздишката й завършва в дълга прозявка. Чувства се напълно изцедена.

— Том ме чака. Мога ли да тръгвам вече? Добре ли се чувстваш?