Катрин Панколь - Muchachas

Отпуснала се бе на колене на пода със сключени ръце и повтаряше, хайде, удари ме, удари ме, но не го продавай.

Той не помръдваше.

Тогава тя се наведе, зацелува обувките му, заудря чело в земята с всички сили, докато главата й така се замая, че се наложи да седне на един стол.

Той я изгледа с отвращение и й обърна гръб, без да я докосне.

Затаила дъх, тя си помисли, успях, ще ми го остави. Запристъпва тихо покрай стените, притискайки ръце до престилката си.

По-късно трима мъже в гащеризони дойдоха и отнесоха пианото, докато тя крещеше, сякаш й изтръгваха вътрешностите.

Същата вечер той така я би, че и досега не можеше да си обясни как не й спука черепа, не й счупи ръцете и краката, не й откъсна бъбреците. Не го беше еня, че е цялата насинена. Ще я подържи известно време затворена вкъщи и ще й разреши да излиза, когато изчезнат синините.

— Какво ще си кажат за мен онези момчета, а? Помисли ли малко? И през ум не ти мина, нали! — крещеше и продължаваше да удря.

Тя не се защитаваше. Вече нямаше смисъл. Да прави с нея каквото пожелае.

Фернанд наблюдаваше и одобряваше.

— Много добре, сине. Хубаво парче си хванал, сега трябва само да я дресираш. Никаква милост! Все едно е гъска, оплела се в примката на ловеца. Унижи я, накарай я да си плати за желанието, което поражда в теб, защото ти я желаеш, нали? Този вид момичета непременно трябва да ги пречупиш. Удряй, бий. И пак и пак, ако не разбере защо, налагай я по-силно и ще се пречупи. Госпожиците от висшето общество са твърди, трябва да ги пречупиш, да ги вкараш в нашия калъп. Боят не е достатъчен. Трябва да я накараш да забрави откъде идва, да не знае къде се намира. Само така ще се огъне, ще ти се подчинява във всичко, а ако случайно го забравиш, аз ще ти го припомням.

И избърса устни с кърпичката си. Когато се разприказваше, в ъгълчетата на устните й се събираше слюнка. Преглътна и продължи:

— Ще омекне като парцал. Няма да се осмелява да направи нищо без твоето одобрение. Никога вече няма да бъде госпожица Дьо Бурашар, винаги ще е жената на копелето Рей Валенти, което баща й и брат й унижаваха. Ще избиеш от главата й всякакви бунтовни мисли. Ще я накараш да се страхува. Повярвай ми… до гуша ми беше дошло да гледам как се отнасят с нас. От тях няма какво да очакваме. Спомняш ли си за листата от артишока? Никога не ги забравяй. Помни ги, докато си жив!

Беше като балет на бесни кучета: синът биеше, майката го насърчаваше, отмервайки с ужасяващите си думи ритъма на ударите.

По онова време Леони все още се опитваше да разбере. По-късно започна да си казва, че вината е в нея, че в нея има нещо лошо, нещо, което единствено той съзира и иска да поправи. Може би можеха да си поговорят за това и тя щеше да се опита да се поправи. Той отново щеше да стане милият Рей отпреди сватбата. Мъжът, който идваше да я вземе с мотора, който й казваше да се притиска силно до него на завоите. Който я водеше на кино да гледат Love Story и я целуваше във врата. Тя се смееше, въртеше се на стола, а той повтаряше, колко си красива! Подаряваше й обеци, гривни, черпеше я огромни сладоледи, притискаше я до гърдите си, целуваше я, наричаше я „малката ми гълъбица“. Възможно ли беше този човек никога да не е съществувал? Да си го бе измислила след всички онези романи, които Сюзон й даваше да чете?

А може би, продължаваше да размишлява тя, може би наистина съм пълна идиотка. От нищо нищо не разбирам. Тъпачка, която не знае, че покривът на света се нарича Хималаи. Татко и Андре бяха прави, а Рей беше толкова добър да се ожени за мен.

Така беше в началото на общуването с метронома. Спомените се връщаха, но тя успяваше да ги овладее.

Докато сега…

Сега те се изплъзват от контрола й, връхлитат я, опустошават я.

Веднъж една случка направо я зашлеви през лицето, все едно тапа от шампанско я уцели право в окото. Последва втори, трети удар… Отминали епизоди, които плющяха като камшични удари.

Денят на сватбата в кметството. Една събота на месец октомври. Тя тъкмо е навършила двайсет и една. Рей е изключително привлекателен в тъмносиния костюм със синя вратовръзка и жълта кърпичка, която наднича от малкото джобче. Фернанд, изцяло в черно, е застанала зад него. Сложила е малка шапчица с черна воалетка, същата, с която ходи на погребения.

Рей казва „да“ с ясен глас, за разлика от нейното „да“, което едва се чува.

Баща й не присъства. Майка й така и не се завърна у дома. Жорж и Сюзон са застанали на последния ред, малко встрани, сякаш са се озовали на местопрестъпление.