Катрин Панколь - Muchachas

Сутрин, когато Амина влезе в стаята й, Леони я моли да извади скритите под леглото партитури и метронома и да й ги даде. Вечер се повтаря същата операция, но в обратен ред.

Амина я уверява, че нищо не я заплашва, охраната й е надеждна, никой няма да й ги открадне, но Леони настоява: не иска да ги излага на никакъв риск. Ако знаехте, иде й да каже на Амина, само ако знаехте какво означава за мен да поставя метронома пред себе си, да го задействам, да следя с поглед как стрелката се движи напред-назад. Не мога да си движа главата заради ортопедичната яка, движат се само очите ми от ляво на дясно и обратно. Като чистачки на кола. Това ми прояснява главата, почиства я. След известно време пред очите ми изплуват спомени. Отделни фрагменти, които проблясват като светкавици, или цели случки. Спомени, които ме връхлитат като гигантски вълни със страхотна ярост. Някои епизоди, които мислех, че съм забравила, а те отново се връщат, странно, нали?

Но това го пази за себе си, не може да го сподели с Амина, защото ще я вземат за луда.

Мълчи. Изчаква Амина да приключи с грижите покрай нея, за да постави метронома на масичката, прикрепена напряко на леглото. Отваря черната кутия във форма на пирамида, избира темпо andante , завърта ключето отстрани и не изпуска от очи фината сребриста стрелка.

Звукът е ужасен, металически, глух, но понеже стаята й е в дъното на коридора, не пречи на никого.

Тя се съсредоточава върху движението на стрелката и се отпуска.

Чака.

Понякога не се случва нищо. Седнала е в леглото, широко отворила очи. Взира се в черната кутия и градуираната вътре скала: presto, allegro, moderato, andante, adagio, larghetto, largo .

Понякога спомените нахлуват без предупреждение: кратки откъси, орязани оттук-оттам. Едни разпознава, други си припомня. Седнала е пред белия екран, на който преминава животът й.

Често орязаните откъси предизвикват потоци от сълзи. Тя ридае, сълзите й пречат да вижда стрелката. После се овладява, бърше очи, изсеква се и стрелката подновява движението си.

Леони се вкопчва в метронома. Облива се в пот, коремът я присвива, повдига й се. Независимо от всичко продължава да следи движението на стрелката, не прави нищо, за да се освободи от темпото, което я разтърсва, събужда я, връща я назад, далече в миналото.

Има нощи, в които сънува кошмари и се събужда с викове. Бори се, отказва успокоителното хапче, което й подава сестрата. Прекалено силно се бои да не отблъсне спомените.

Има чувството, че те изплуват на повърхността, за да й донесат изцеление.

Това е чудото на метронома: той възстановява изтритите бразди на паметта й, почиства ги, поправя ги и плочата е изцяло подновена.

— Леони, ще инсталирам звънец в чекмеджето на нощното ви шкафче и ако се почувствате застрашена, само трябва да натиснете копчето.

— Благодаря, Амина.

— Ще го направим утре. Лично ще се погрижа.

— Много сте мила…

— Не се притеснявайте за метронома. Само вие знаете за какво служи!

— Действа ми успокояващо — мънка Леони смутено и няма смелост да продължи.

— Напомня ви времето, когато свирехте на пиано, нали?

Първия път, когато се случи, тя седеше удобно облегната на възглавницата и разчиташе партитурата на „Турски марш“ на Моцарт. Със свободната си ръка потропваше по нощното шкафче, вперила очи в метронома. Пръстите й почукваха по плота в унисон с живото темпо, отмервано от стрелката. Тихо припяваше нотите, щастлива, че ги помни след толкова години.

Той продаде пианото й, за да я накаже. Хубаво пиано, марка „Гаво“, което си бе донесла от къщи. Продаде го около три месеца след сватбата. Не е много сигурна, но беше в началото на съвместния им живот с Фернанд, в жилището на улица „Епервие“ №42, което му бяха предоставили от Пожарната команда.

Пианото беше всичко за нея. Напомняше й за момичето Леони, което крачеше забързано по коридорите на замъка, бродеше на воля из гората, оглеждаше се в потока, усещаше утринната роса по краката си, броеше светулките нощем. За момичето, което седеше изправено на столчето пред пианото, навеждаше се напред, отмяташе глава, сливаше се с музиката, издигаше се, спускаше се на раменете на арпежите, леко като балерина на опъната жица във въздуха, балерина с чадърче, със сатенени пантофки, която се изправя на палци, плавно се извива в диези и бемоли. Тръгнеше ли по жицата, беше недосегаема, свободна.

Не разбираше защо я наказваха, но дори да имаше причина, искаше си пианото.

— Умолявам те, остави ми пианото — казваше тя. — Повече няма да правя така, никога вече. Прости ми. Не мога да разбера откъде ми хрумна. Аз съм лоша, прав си, прав си да ме накажеш, но не пианото, не и пианото. Удари ме, ако искаш, удряй с всички сили, но ми го остави, умолявам те.