Катрин Панколь - Muchachas

— Стела! — извиква Леони.

— Да, мамо.

— Не ме гледай така, плашиш ме.

— Извинявай, бях се отнесла.

Във всеки случай, продължава тя наум размишленията си, какво би могла да стори? Може би е спасила и двете ни, запазвайки мълчание? Може би не е имала достатъчно сили, за да се намеси? Стела отново се заплита в лабиринта, търси слепешком нишката, която ще я изведе до изхода. Ключът на загадката.

Сега е моментът, убедена е, но трябва да бъде предпазлива. Да не бърза. Да не подплаши майка си, да не я пречупи.

Ще изпрати Том на улица „Епервие“ със заръката да погледне под умивалника, да вземе червеното плюшено мече, ще го пъхне в захабените от работа ръце на Леони и може би тя ще разкрие душата си, кой знае?

Стела взема отново книгата, търси докъде е стигнала, погледът й попада на някакво изречение, надраскано в горното поле на една страница.

„Мимолетна красота, която с един поглед ме възкреси, не знам къде избяга ти, не знаеш накъде поех аз“, чете тя.

Леони пита:

— Това в книгата ли го пише?

— Не. Надраскано е в горната част на една страница.

— Жюли ли го е писала?

— Не е нейният почерк.

— Кой може да е тогава?

— Нямам понятие, мамо.

Леони се размърдва неспокойно в леглото. Слага ръка на сърцето си.

— Това е кодирано изречение, сигурна съм. Носи скрит смисъл. Рей си служеше с такива, така даваше заповеди, определяше срещи. Едмон го бе научил…

— Рей не чете романи! Не и този! Книгата е на Жюли.

— След като ти казвам… Драскаше по полетата на вестниците и ги „забравяше“ в задната стая на кафенето на Жерар. На пръв поглед разни безсмислени изречения…

— Но това тук има смисъл, прилича ми на стих…

— Той вмъкваше някоя важна дума между другите думи и се получаваше нещо подобно на цитат, на който никой не обръщаше внимание.

— Не мога да си представя Рей да се рови в речник на цитатите! Не е по неговата част!

— Тук грешиш! С Тюрке, Жерсон и Лансени си бяха изработили шифър и по този начин си уреждаха сметките с някой нещастник, дръзнал да им се опълчи или да не им се подчини. Страх ме е, Стела. Той е искал да каже нещо с това изречение!

— Нали ти казах, че тази книга не е негова, а на Жюли!

— Какво от това! Той сигурно има съучастник.

— Не го е написал той това изречение!

Леони неспокойно се раздвижва в леглото, клати глава, примигва.

— Успокой се, мамо, аз съм до теб. Вече не си сама.

— Напротив — продължава да упорства Леони. — Той е по-силен от теб.

— Не говори така! — извиква Стела.

— Напротив, скъпа моя. Такава е истината.

Нова загадка, въздъхва Стела. Не може да е Жером. Освен ако… Знаем ли всичко за хората, с които общуваме ежедневно?

Тя намира страницата и продължава да чете в очакване да стане време да се върне във фермата при Том, Сюзон, Жорж, кучетата, животните и шумовете на нощта.

Сюзон приготвя огретен дофиноа. Том бели картофите. Приключил е с домашните и пръстите му са омазани с мастило.

— Достатъчно тънки ли са обелките?

— Идеални, мъничето ми.

— Ще ми дадеш ли да сложа грюйера накрая?

— Да. И маслото, и млякото.

— Много ли е скъпо това ядене?

— О, не! Това е ядене за бедни. Само картофи.

— А ние бедни ли сме?

— Ами… как да ти кажа, не сме нито бедни, нито богати, не се къпем в злато.

— Ако имаше пари, какво щеше да ядеш?

— Печена сьомга. Всеки ден.

— Толкова ли обичаш?

— Мога да я ям, докато се пръсна!

— Като пилешкото ли е?

— Ами не… това е риба.

— А Стела, тя богата ли е?

— Не вярвам. Можеше да бъде…

— А Леони?

— И тя за малко да стане богата. Твоят прадядо Жюл дьо Бурашар притежаваше замък, ферми, пари, хиляди хектара прекрасна земя. Всичко разпродаде малко по малко. Това, което остана за Леони, отиде при Рей.

— И Рей е взел всичко за себе си?

— Да, той не е много по даването.

— Защо всички се страхуват от него?

— Защото непрекъснато тормози хората. Сякаш не може да понася да ги вижда щастливи.

— Никой ли не обича?

— Никой. А може и да има някой, но да не знам.

Тя намазва с масло тавичката, нарежда на дъното първия пласт от тънко нарязаните картофи на кръгчета, добавя масло, поръсва със сол и чер пипер, малко индийско орехче, настърган грюйер, замисля се, почесва се по носа.

— Всъщност обича майка си, Фернанд.

— Нормално е — отвръща Том. — Нали му е майка.

— Тя го обожава, а той не може да живее без нея. Трябваше да ги видиш отнякъде, двамата залепени един до друг в кухнята, когато я наемаха да свърши някоя работа в замъка!