Катрин Панколь - Muchachas

Снимаха го, покани валяха отвсякъде, говореше на конференции, съветваше специализирания отряд за борба с тероризма, получи ордена на Почетния легион. Произнесе реч. Не го свърташе на едно място. Беше на петдесет години, пред него се отваряше нова кариера, тази на прочута личност.

Забрави Адриан и Стела.

Прикована на легло, майка му изрязваше статиите от вестниците, размахваше звънчето, нареждаше на Леони да направи кафе за господа журналистите и да се постарае да не излага семейството.

— И си облечи друга рокля! С тази приличаш на слугинче!

На Леони не й бе трудно да замаже очите на хората — Рей напълно я бе забравил и тя можа да си отдъхне за някой и друг месец. Затишието продължи, когато Рей започна да отговаря на поканите: откриване на плувен басейн, на гимнастическа зала, на пазара на говеда, полагане на венец на паметника на загиналите, участие в жури за избор на Мис Санс и Мис Оксер. Обикаляше училищата и говореше пред децата и младежите, учеше ги как да живеят. Да уважават възрастните, да си помагат едни на други, да се грижат за по-слабите, да се научат да се владеят, за да станат по-силни и да служат за пример.

Книгата му „Този мъж, този герой“ не направи фурор, което ужасно го разгневи, но получи множество покани за участие в телевизионни предавания. Изслушваха го с интерес, обръщаха се към него за съвети, наблягаха на изключителната му смелост, което беше балсам за самочувствието му. Видеото на семейство Валенти не спираше да записва изявите му. Появяваше се често по телевизията, понеже беше красив мъж.

След известно време сензацията утихна. Измъкнаха нов герой от тълпата и забравиха Рей Валенти.

Тогава той си втълпи, че трябва да напише нова книга. Първата не пожъна голям успех и за това бе виновен оня тъпак, журналистът, бъзльо, неспособен да намери думите, които карат хората да мечтаят, да отидат още по-далеч, да се надскочат. Героизмът е нещо, което носиш в себе си, мърмореше той, слушайте професионалиста, той знае за какво става дума! Щеше да им покаже на какво е способен. Бе измислил заглавие, с което страхотно се гордееше: „Героят, който носим в нас“.

Изписа го на една картонена папка.

И повече не се докосна до нея.

Звездният му миг бе отлетял.

Така и не го преживя.

Един декемврийски ден се натъкна на Стела, Адриан и Том в аптеката. Покатерено на раменете на баща си, хлапето духаше в хармониката си. Умилена, аптекарката го помоли да й изсвири някоя коледна мелодия, то сви рамене и отвърна, че само бебетата вярват в Дядо Коледа.

— Какъв сладур! — възкликна аптекарката. — И какъв характер!

Целият гняв, цялата незадоволеност на Рей се пренесоха върху Адриан и Стела.

От къде на къде бяха щастливи тези тук?

Реши да нанесе страхотен удар.

Уведоми жандармерията за случая с Адриан.

Оттам изпратиха хора на проверка във „Ферай“. Поискаха от Жюли да им покаже списъка на работещите и ведомостта на заплатите, заплашиха я с глоби и затвор, ако се докаже, че наема на работа нелегални. Тя се опъна и заяви, че документите са в ред, но си даде сметка, че няма да издържат на една сериозна проверка.

Успя да им замаже очите за известно време.

В продължение на три месеца не й досаждаха. Не се осмеляваха да й правят въртели, защото не искаха да ядосат баща й, но Рей настояваше и не искаше да се примири.

Една вечер, след като сложиха Том да си легне и докато се хранеха в кухнята, Адриан заяви: „Махам се, не искам Жюли да си има неприятности заради мен. Знам едно скривалище недалеч оттук, няма как да ме пипнат“.

Стела сресва русия си перчем, слага бледорозово червило, дълги, поклащащи се обеци, покачва се на черни обувки на висок ток, които е купила за шест евро от една разпродажба, и излиза от банята.

Адриан я очаква, отпуснал ръце на корема си. Червеното огънче на цигарата му припламва в мрака. Тя се вторачва в него и се заковава на място. Настръхва цялата.

Той казва с дрезгав глас: „Не мърдай, искам хубаво да те огледам“.

Тя потръпва, прегръща се с две ръце.

— Красива си, принцесо моя.

Той взема една възглавница, потупва я с ръка и казва:

— Ела до мен…

Тя го изчаква да повтори с дрезгав глас.

Бавно се доближава, повдига падналата презрамка на роклята си, застава до ръба на леглото, чака го да допълзи до нея.

Той загасва цигарата в пепелника.

Червеното пламъче изчезва и Стела въздъхва с облекчение.

Адриан се придвижва на лакти, коленичи и я придърпва към себе си. Забива палци в корема й, от вътрешната страна на бедрата, притиска я до себе си. Прокарва ръка в косата й, приглажда я надолу, връща се нагоре, разрошва я и стига до челото. Голяма, топла, загрубяла, ръката му сякаш взема отпечатък от черепа й.