Катрин Панколь - Muchachas

Стела затваря очи.

Той я гледа, очите му са се превърнали в две тесни цепки, изгарящи от желание.

Вземи ме, прави с мен каквото искаш, мислено го призовава тя с плътно прилепнали устни.

Здравеняк и Помияр похъркват отвън пред вратата.

Търкулват се на леглото, Адриан се отпуска отгоре й, целува я, бавно я гали с очи, не може да й се насити.

Тя го наблюдава скришом, извръща глава, преструва се, че гледа встрани. Устните на Адриан я докосват, спускат се към врата й, продължават надолу.

Тя чува парното да се включва отново, двете котки да се бият на двора, успява да си каже, че в старанието си да ги раздели Рей Валенти само е затегнал възела, който ги свързва. Всъщност е прогонил навика, рутината, отпушил е страстта, дал е воля на виковете, на пламналите устни, които никога не се уморяват, пришпорил е неугасващото желание, което всеки път избухва с неподозирана сила.

После вече не мисли за нищо, не чува нищо, вълната на насладата я отнася, толкова е мощна, че тялото й вибрира, огъва се в съзвучие с шумовете на дърветата и виковете на животните в гората.

Стела занесе книгата на Жозефин Кортес на майка си в болницата.

Всяка вечер започва нова глава. Леони слуша, сякаш има за задача да научи текста наизуст.

— Това е просто една история, мамо, не прави усилия да запомняш всяка дума!

— Права си, но тя сякаш е написана за мен.

Това е историята на един непохватен и лишен от самочувствие юноша, който среща Кари Грант и заслепен от личността му, се влюбва в него. Книгата представя живота на актьора, кариерата му, любовните му преживявания и краткотрайното приятелство между двамата мъже в Париж от шейсетте години.

— Понякога — продължава Леони, въодушевена от спомените — вечер по телевизията показваха филми с Кари Грант. Фернанд много ги харесваше тези стари филми. Толкова й допадаха, че не ми обръщаше внимание и можех да гледам и аз, свита в ъгъла. Преструвах се, че плета, но не изпусках нищо. Кари Грант беше много красив мъж и много добър актьор.

— Може — отговаря Стела, която не е гледала нито един филм с негово участие.

— Прочети ми отново снощния откъс…

— О, мамо, не ме карай да ти препрочитам все едно и също!

— Само веднъж.

Стела въздъхва и се връща на предишната глава.

— Ако продължаваме така, никога няма да стигнем до края!

— Няма за къде да бързаме, скъпа моя, днес доктор Дюре пак ми го напомни.

— Ти тъкмо затова се възползваш. Започваш да капризничиш, внимавай!

Развеселена, Леони се засмива, сякаш думата „капризничиш“ няма как да се отнася за нея. Сякаш мятат на раменете й мек кашмирен шал, който гали кожата, внася слънце в ежедневието и й придава вид на красива и изискана дама. Стела е толкова щастлива, като я чува да се смее за пръв път от толкова време насам, че с радост започва да чете пасажа:

„Според Кари в живота често пъти се получава така, че се жениш за хора, които приличат на собствените ти родители, а не трябва да го правиш, понеже така историята се повтаря до безкрайност.

Разказва ми и за първите си години в Ню Йорк, когато гладувал и нямал приятели.

Един ден срещнал един приятел, пред когото разкрил отчаянието си. Приятелят, казвал се Фред, го качил на покрива на един небостъргач. Денят бил мрачен, дъждовен, мъглата била гъста и не се виждало на десет метра разстояние. Фред му обяснил, че зад мъглата със сигурност има прекрасна гледка, която наистина съществува, нищо, че не я виждат в момента. Вярата в живота, продължил той, е в това, да си убеден, че има място за теб зад мъглата. Сега си мислиш, че си мъничък, смачкан, незначителен, но там някъде, зад цялата тази сивота, за теб има едно запазено място, където ще бъдеш щастлив… Затова не съди за живота си по това, което си в момента, гледай на него с мисълта за онова място, което ще заемеш, ако наистина го потърсиш, без да хитруваш.

Каза ми добре да запомня думите му.“

Леони, чийто врат е все още в ортопедичната яка, смръщва вежди и пита:

— Вярваш ли, че и за мен има местенце зад мъглата?

— Да. Това, че започваш да си възвръщаш силите, го доказва. Не само аз мисля така…

— Така ли?

— Онази вечер, след като си тръгнах оттук, минах през Жюли. Вечеряха в кухнята двамата с баща й. Говорихме за теб, разбира се, и знаеш ли какво ми каза господин Куртоа?

— Едмон? — потръпва Леони. — Едмон ти е говорил за мен?

Тя се свива в розово-бялата плетена наметка, която й купи Стела, за да не й е студено.

— Какво ти каза? — любопитства Леони, издала напред брадичка, очакваща с нетърпение отговора.