Катрин Панколь - Muchachas

— Говорихме за теб, за Половин черешка, за метронома и пианото, казах им как си и той каза: „Тя ще се оправи, обещавам ти. Съвсем скоро всичко това ще остане само един лош спомен“. Цитирам думите му буквално.

— Едмон каза това?

— Той, изглежда, го мисли наистина. Не ми го каза от любезност.

Леони се замисли за момент.

— Значи той е казал да ми донесат партитурите и метронома… Той, няма кой друг да е.

— За какво говориш?

— Амина ми ги донесе сутринта. Каза, че някакъв мъж, не знае точно кой, е оставил на регистратурата един пакет за мен.

— И ти си мълчиш!

— Щях да ти кажа, но забравих. Заради книгата. Пък и все още се чувствам ужасно отпаднала.

— Къде ги прибра?

— На сигурно място, под леглото. Страх ме е да не ми ги вземат.

— Мамо! — ядосва се Стела. — Никой няма да ти ги вземе. Тук си на сигурно място.

— Да, но… ако случайно…

— Той няма да дойде, мамо.

— Как можеш да си толкова сигурна, скъпо мое момиченце?

Тя се отпуска на възглавницата и дълбоко въздъхва.

— Ако попадна отново в ръцете му, няма да издържа, Стела.

— Не говори така! — прекъсва я Стела със сълзи на очи. — Моля те.

— Скъпото ми дете… не плачи. Толкова добре се чувствам, че сме отново заедно.

Тя протяга ръка към дъщеря си, която я прегръща и целува.

— Ще се оправиш, обещавам ти. Вече не си сама. Има толкова хора до теб: доктор Дюре, Амина, господин Куртоа, Жюли. Всички те искат да те измъкнат от ужаса.

— Знам, знам…

Само дето не го вярва. Стела чувства как ръката на майка й се отпуска безжизнено в нейната. Ръка на корабокрушенец, който отказва да се бори за живота си.

— Мамо, не се предавай, умолявам те. Искаш ли да видиш Том? Най-сетне да го видиш в плът и кръв. Често му разказвам за теб.

Двамата с Том често минаваха край блока на улица „Епервие“ №42 и когато зърваха Леони на прозореца, й махаха, изпращаха й въздушни целувки. Том се изправяше на капака, за да види колко е пораснал.

Един път Том се изкатери на балкона със засилка и я разцелува. Тя повтаряше само: „Ти ли си Том? Много красиво момченце си, изглеждаш силен и смел“. Той й бе отвърнал: „Не се тревожи, бабо, ще дойдем да те спасим“. Леони бързо се бе отдръпнала от прозореца.

Седнал в кабината на камиона, Том не преставаше да повтаря:

— Непременно трябва да спасим баба. Имам приятели, може да направим бойна група.

— Това не е филм. Няма как да я измъкнем оттам, любов моя.

— Няма как, ако стоим със скръстени ръце, нали така…

Стела не знаеше какво да му отговори. Ако имаше решение, отдавна да го е намерила.

— Кажи ми, Стела, и теб ли те е тормозил Рей Валенти?

— Изправи леко огледалото за обратно виждане откъм теб, не виждам добре — отвърна тя.

Той се подчини, но продължи да настоява.

— И теб ли те е тормозил? Можеш да ми кажеш, вече съм голям.

По онова време най-много да е бил деветгодишен. Носеше избеляла от пране синя тениска, която му беше купила от битака. Беше се облакътил на отворения прозорец и се взираше в нея с настоятелен поглед.

Тя продължи да мълчи. Нямаше сили да го лъже. Нито да му признае истината.

— След като не ми отговаряш, значи е „да“. Правиш се на горда. Много си силна в това да се правиш на горда.

Той не каза нищо повече. Извади хармониката от джоба си.

— Толкова ми се иска да го видя — въздъхва Леони.

— Ще го уредя…

— Мислиш ли, че е възможно?

— Сега вече всичко е възможно, мамо. Уверявам те.

Леони се замисля. Раздвижва тънките си пръсти, прозирни като крачета на водно конче.

— Едмон Куртоа… Едно време бяхме близки. Той нищо друго ли не ти спомена, скъпото ми момиченце?

— Не е от приказливите. Прилича ми на човек с трета степен изгаряния. Нямам понятие какво е преживял, но е кълбо от нерви. Начинът, по който гледа хората… като в немите филми. Винаги съм знаела, че мога да му се доверя. В същото време винаги съм се опасявала да не сбъркам…

— Той е прекрасен човек, Стела, вярвай ми.

Стела я поглежда и си дава сметка, че има толкова неща, за които не подозира.

— Колко си потайна, мамо! Някой ден може и да ми разкажеш…

— Ще продължим ли да четем? Изморявам се, когато говоря дълго време.

— Добре ме баламосваш! — отвръща Стела с усмивка. — Винаги се изплъзваш, без да отговориш на въпросите ми.

Едмон Куртоа, Половин черешка… Леони подхвърля камъчета. На пътя се изпречва друг камък, голям и тъмен, който Стела иска да разтроши на парченца: кой е баща ми? Вярно ли е това, което твърдеше Рей, че не той е баща й, питаше я, искаш ли да ти разкажа? Тя не се осмеляваше да зададе този въпрос. Спомняше си мълчанието на майка й, когато Рей идваше нощем в нейната стая. Колкото повече го търкаля този камък, толкова повече той нараства и натежава. Каменен къс, който й пречи да вижда, притиска гърдите й, спира дъха й, и в който тя непрекъснато се блъска.