Катрин Панколь - Muchachas

Щеше да е кофти удар за Рей, ако мълвата се разпространеше. От самото раждане на Стела Рей неуморно парадираше с малката си сладуранка, размахваше я като доказателство за мъжествеността си. Тикаше я под носа на всички, сочеше челото, брадичката, очите й, кожата му била одрала, малко остана да си присвои и цепката под корема на майка й! Преструваше се на господин Честност, гушнал детенцето, стърготините, покрили пода на кафенето, се разхвърчаваха под свистящите удари на камшика му. Както обикновено, преиграваше.

Впрочем малкият Том не беше никак глупав.

— Свърши ли?

Том кима с глава.

— Тогава метни го във фурната, ако не ти е тежко…

Том слага тавичката във фурната. Наглася часовника на четирийсет и пет минути, термостата на двеста градуса. Облизва върха на пръстите си от полепналия грюйер.

— Може ли да донеса яйцата?

— Казах ти, че ще отидем заедно.

— Не може ли да отида сам?

— Не. Изчакай ме.

Двамата излизат. Сюзон се обляга на рамото на Том.

Още една приумица на Стела, казва си Том. Тя постоянно се страхува да не ми се случи нещо. Истината е, че Сюзон не може да ме защити, тя едва се държи на краката си.

Но си мълчи. Прегръща я, сякаш ще я носи на ръце.

— Колко си висока, Нани. Сигурно си била красавица!

— Ей, хлапе, я се дръж прилично! — плясва го тя лекичко по главата.

— Ми… това беше комплимент.

— Знам, мъничето ми, така е. Когато се вълнувам, раздавам шамарчета!

Том се чувства изморен от тайните, които жужат наоколо като рояк пчели. Изморен от това, че майка му постоянно е нащрек и постоянно очаква да се случи нещо лошо, от това, че не може да се разходи свободно по главната улица на Сен-Шалан, хванал за ръка баща си. Не може да иде при баба си да играят на карти, да ядат сладкиши и да пият лимонада с бира, а тя да му даде няколко монети да си купи картички от „Звездни войни“ или бонбони.

Защо ли баща му идва само нощем? Защо минава през подземния коридор? Защо той трябва да пази тайна и нищо да не казва в училище?

Например на празника на таткото. Всичките му приятелчета изработват нещо: пепелник, ключодържател, рисуват, съчиняват стихотворение, четат го на глас и учителката ги поправя. Само той седи на чина си, скръстил ръце, и си повтаря под носа своето стихотворение: „Тъпотия, глезотия“.

Това е положението, казва майка му, ти си имаш тайна, различен си от останалите и трябва да се гордееш с нея.

Да, ама той изобщо не се гордее с тайната си. Тя го отчуждава от другите. Не може да има истински приятели. Нямаш тайни от истинските си приятели. По-рано не знаеше какво е самота. Срещаше думата в стиховете, редом със студа, снега, нещастието, луната. По-рано беше лесно, имаше фермата, животните, баща си, майка си, Сюзон и Жорж, всеки си имаше точно място.

Сега му се струва, че всичко, което става с него, е фалшиво, нереално. След като не можете да говорите за нещо, значи то не съществува, не е ли така?

Вече може да чете, всеки ден научава по нещо ново в училище, но не знае какви тайни крият от него майка му, баща му, Жорж и Сюзон. Казват, че е много малък, и той кипи от гняв.

Затова се бие. С всички. Изморил се е от принудителното мълчание, което го кара да се чувства като натегнат лък, опитва се да отпусне лъка, да изстреля стрелата. Не може да се сдържи, по-силно е от него.

Бие се в училищния двор през междучасията или след часовете. Предпочита да се бие с най-големите, защото ги удря с всички сили. Връща се вкъщи с разкървавени колене, разкъсани дрехи. Сюзон го успокоява и се бои за него, Жорж го поздравява, съветва го да отговаря на ударите, така се ставало мъж. Майка му го гледа натъжена и клати глава, сякаш очаква, че синът й ще свърши в затвора.

Лъкът отново се обтяга, притиска гърдите му. Той пак търси нещо, в което да забие юмрук.

Свирва на кучетата и поемат към гората, бяга, раздава ритници наляво и надясно, грабва клонче, с което шиба яростно тревите по пътя си, катери се високо по дърветата, крещи, че ще издаде всичко, ще разкаже всичко, просто ей така, да му олекне на душата. Да му се проясни главата. Страхува се, че тайната го смазва, не му позволява да расте…

Какво ли ще се случи, ако в училище напише стихотворение, с което да благодари на баща си за хармониката? Или да разкаже за подземния проход?

Може би балонът на тайната ще се пукне с гръм и трясък и ще настъпи мир и спокойствие.

Животът ще продължи постарому, като по времето, когато тримата се разхождаха по главната улица на Сен-Шалан и ядяха кроасани…