Катрин Панколь - Muchachas

Рей бе показал цветята в ръцете си.

— Грешиш, Стела. Идвам да се сдобрим.

— Не искам да се сдобрявам с теб. Изчезвай.

И тъй като Рей се канеше да се наведе над кошчето, тя се разкрещя като луда:

— Махай се, върви си! Изчезвай или ще се бием, свърши времето, когато ме тероризираше, едно сбиване ще се отрази зле на болницата.

Рей замръзна с букета в ръце.

Заобиколи леглото, избягвайки бебешкото кошче, приближи се до Стела, хвърли й един подигравателен поглед и заяви:

— Добре тогава, щом искаш война, ще я имаш! Такава война, каквато не си сънувала. А мъжа ти ще го пипна, така или иначе. Ще дойде да ми целува задника!

Ръката на Стела, която стискаше кошчето, не трепна. Нито устните й. Тя го загледа втренчено и той отстъпи. Хвърли букета на скрина.

„Още един пирон!“, каза си тя. Беше по-силно от нея.

Когато се върна с ваза за цветята, сестрата видя букета в кошчето за боклук, с дръжките нагоре, при изцапаните превръзки, памучните тампони с кафяво-жълти петна от йодна тинктура и смачканите хартиени кърпички.

Излезе, свивайки рамене в недоумение. Как може, такъв красив букет! Какво разхищение! Това момиче е също като майка си, хлопа му дъската.

На следващия ден изписаха Стела от родилното.

Тя рови в гардероба, търси си рокля. Изважда едната, после другата. Има само две, но обича да си въобразява, че разполага с огромен избор. Прокарва пръст по едната — гъвкава, жива материя, по другата — лъскава и по-грапава.

Не е много наясно с миналото на Адриан. Малкото, което знае, успя да го изкопчи от него една вечер, когато и двамата си бяха пийнали порядъчно. Идва от Русия, това е сигурно. От някакво градче в Урал, Арамил. Когато заговори за него, все едно се отдалечава от нея. Потъва в пейзаж, осеян с фабрични комини, дъсчени бараки и широки улици, оградени от унили и избелели блокове. Погледът му става непроницаем, сивите му очи придобиват цвят на мръсен сняг. Вдъхва й страх. Тринайсет хиляди души живеели около една гара в очакване на влак, който да ги отведе някъде. Не знаели къде, но със сигурност по-далеч от Екатеринбург, главния областен град, който бил на трийсетина километра разстояние. Над шейсет процента от жителите на Арамил били пенсионери, а петдесет процента от младите — безработни. По времето на Съветския съюз в градчето имало два завода на хранителната промишленост, които давали работа на всички. Заплатите били прилични, началниците отпускали жилища и безплатни билети на служителите за няколкодневна почивка в Молдавия или в Грузия на брега на Черно море. Насърчавали жените да раждат, строили училища и детски градини, жилищни блокове с по няколко входа, университети в Екатеринбург, за всичко плащало правителството. После, когато СССР се разпаднал, заводите затворили врати, изоставяйки населението на нерадостната му съдба, обречено да чака края си под открито небе, изложено на снега и виелиците. Осъждайки младите на безделие и на пиянство. В Арамил вече нямало какво друго да правите, освен да наблюдавате вечно сивото небе, заснежените улици, почернелите огради, затворените заводи, рушащите се здания, хората, които бавно умирали, спомняйки си за миналото, за величието на комунизма. Единствената надежда била да се промъкнат в някой товарен влак и да заминат за чужбина. За Америка, Германия, Италия, Франция. Без пари, без дипломи, с голи ръце да се вкопчат във вратите на някой влак и да се доберат до Москва, а оттам с камиони към Европа, към някое пристанище или летище.

Адриан бе прекосил Русия и част от Европа нелегално, като крадял парченца хляб, зъзнел в мръсни дрехи, биел се с други изгладнели бежанци, които искали да го изхвърлят от мястото му в каросерията на камиона.

Една нощ, на паркинг на магистрала във Франкфурт, успял да се скрие в ремаркето на огромен тир и прекарал дълги часове в сън сред кашони със замразена риба и сурими, преди да стигне до Санс.

Вонял на риба.

„Защо Санс?“, чудеше се Стела.

Когато се чувстваше щастлива и лека, си отговаряше, защото е трябвало да се срещнем. Това е подарък от небето, казваше си и вдигаше благодарен поглед към безкрайната синева.

Добавяше: „Благодаря ти, Господи“.

— Вярваш ли в Бог? — питаше Адриан с невеселата си усмивка.

— Да.

— Наистина ли вярваш в Бог?

— Да — повтаряше Стела убедено като възрастта монахиня. — Защото Той те изпрати при мен. Никой друг не можеше да знае какво чакам. Всяка нощ те рисувах в тъмното, гледайки нагоре към небето, всяка вечер Му казвах, на Него, чието име не знаех, изпратете ми го, моля Ви. Нека да е висок, рус, със сиви очи и безкрайно добър под стоманената си броня.