Катрин Панколь - Muchachas

И наистина, петелът триумфално надува гласните си струни до скъсване, гъските уплашено започват да крякат, гълъбите отлитат със силен шум на пляскащи криле.

— Ужасна патърдия!

— Сега разбираш как живеем — въздъхва Стела. — Докато другите споделят как са прекарали вечерите си, говорят за приятелите си, ние слушаме шумовете на животните, дърветата и вятъра.

— На теб няма да ти допадне социалистическия живот!

— Не се казва „социалистически“, а „социален“.

— Добре, тогава ще намразиш такъв социален живот…

— Бих могла да обличам красиви рокли и да те подлудя от ревност.

— Пробвай и ще се сблъскаш с невероятната ми невъзмутимост!

— Хайде на бас! Не мърдай. Затвори очи и ме чакай, обещаваш ли?

— Дадено.

Той пали цигара и се изтяга, почесвайки се по гърдите.

Тя се освобождава от прегръдката му, скача от леглото и отива в банята.

През прозореца наднича луната. Кръгла, бяла и сива. Блести като бременна жена. Струва ми се, че ме следи с поглед и ме пази. Стела се чувства женствена и лека.

Адриан. Сивите му очи, нежната му като на жена кожа, полуусмивката му, която много рядко разтваря докрай устните му. Воин с цвят на мед, който я покорява с високия си ръст.

Играе на котка и мишка с Рей Валенти. Рей иска да го унищожи. Иска Адриан да си тръгне оттук между двама жандарми, да го откарат до границата и да го екстрадират. Марш оттук, нелегалният! Любимият на Стела, първият мъж, който я доближи след удара с нож в корема, през нощта. Мъжът, който я разсмива и я върти във вихъра на танца в кухнята — Once I had a love and it was a gas, soon turned out had a heart of glass — … заради когото тя облича красива рокля, сяда на масата с печено пиле в чинията и със свещи, запалени за нея, за невероятните й леденостудени очи като на хъски, обрамчени с гъсти черни мигли, за русата й бебешка коса, вдигната на небрежен кок на върха на главата.

Стела веднага го забеляза на работната площадка на „Ла Ферай“.

Появи се една сутрин с торбичка в ръка, скъсана тениска, мръсно яке. Брадясал, с мазна, залепнала по челото коса, мрънкаше неразбираеми думи на английски. Жюли го прие в кабинета си и го сложи при сортировачите. Той бачкаше яко, не кръшкаше. Стела наблюдаваше отдалече как повдига без никакво усилие металните тръби. Лицето му не се изкривяваше от напрежението и от устните му не слизаше тънката усмивка, която сякаш казваше „фасулска работа“, чевръстите ръце в груби ръкавици не спираха, по страните му, почернели от прах и сажди, се стичаха вадички пот. Той си приказваше с Морис, Усин и Бубу, учеха го да говори френски. Той учеше бързо. Тя се преструваше, че не го забелязва, но очите й не слизаха от него. Той се изправяше, улавяше погледа й. Тя извръщаше глава.

Седмици наред си разменяха погледи. Той се трудеше мълчаливо, плувнал в пот, спеше в един ъгъл на халето, вземаше си душ с мъжете, хранеше се с тях, учеше граматиката от един стар учебник, който му донесе Бубу. Тя сновеше напред-назад с камиона, скрита зад русия си перчем и мъжките дрехи.

Един ден тя разопаковаше стоката заедно с Бубу и Усин. Адриан ги изчака да приключат със сортирането и подреждането, постоя, докато двамата мъже се отдалечат, и бутна вратата на халето, която се плъзна по релсата и се затвори. Застанал с широко разкрачени крака, той й препречи пътя.

Тя замръзна на място и попита:

— Какво искаш?

— Същото каквото и ти.

Тя толкова се смути, че му обърна гръб и излезе през малкото стълбище, което водеше към стаята на Жером.

— Оттук ли започна да излизаш? — попита Жером весело.

— Гледай си работата! — тросна се тя, вбесена.

На другия ден размяната на погледи продължи. Очите им се срещаха, избягваха се, пак се срещаха, Стела затръшваше вратата на камиона и поемаше по пътищата. Морис, Бубу и Усин се забавляваха.

— Ей, тия двамата май имат нужда от помощ!

Една вечер ги затвориха в халето. Завъртяха ключа, включиха алармата и си тръгнаха, пожелавайки им, лека нощ, малките!

Това бе първата им нощ. На сламеника на Адриан в ъгъла на халето. Мълчаливи и непохватни. Не им остана време да мръзнат. Когато доближаваха длани, прескачаха искри. Когато доближаваха устни, пак прескачаха искри. Цяла нощ размахваха ръце в наелектризирания въздух, който пукаше наоколо.

Най-сетне пукането престана и той се хвърли върху нея.

— Полека — прошепна тя.

— Знам… — отговори той, галейки я по косата.

— Нищо не знаеш.

Искаше й се да го отблъсне, да го приласкае и пак да го отблъсне.