Катрин Панколь - Muchachas

Едмон запротестира, не знаел нищо. Съвсем нищичко. Рядко се вясвал в Сен-Шалан. Работел за „Дю Пон“, нали я знаете онази група от американската химическа индустрия.

— Постоянно съм на път. Хонконг, Уилмингтън, Хонолулу, Лондон. Уча се как се прави бизнес. Не ми остава време да следя клюките.

— Казах го просто така, нямах предвид нещо конкретно — измърмори Жерсон старши. — Предполагах, че знаеш.

— Ами не… и честно да ти кажа, това ми е последна грижа!

Две години след този разговор Едмон Куртоа напусна „Дю Пон“ и купи фирмата за старо желязо „Ла Ферай“ в Сен-Шалан. Върна се у дома.

Тъкмо тогава се случи това, което за него бе съвършено немислимо. Това, за което не можеше да помисли, без да му призлее, без срамът да го изгори като нажежено желязо.

Една тъмна, бурна нощ Рей потропа у тях.

Тази нощ Едмон влезе в ада.

Ако това, което ви отнема завинаги любовта, може да се назове с думата „ад“.

Няма да приключи с почистването на джобния часовник тази вечер. Посещението на Стела отключи вратата на спомените, които нахълтаха в главата му и се заблъскаха безпощадно.

Дълги години си бе забранявал да мисли за това, да се връща в миналото.

Потъна в работата, отдаде й се телом и духом. Работеше наравно с останалите работници. Ръцете му почерняха и загрубяха от метала, прахта, стружките, отработените масла от акумулаторите. Проучваше цените на медта, месинга, алуминия, цинка, неръждаемата стомана. Научи се да чисти колите, да ги сортира, да засича волтажа на акумулатора, да разпознава крадените части, например всичко откраднато от железниците, и да не ги изкупува. Искаше да изучи всичко докрай, за да се чувства свободен да отказва. Не желаеше да бъде шеф, който не си цапа ръцете и стои настрана от работата.

Един ден научи, че Леони чака дете.

Хвана се за сърцето и му се стори, че умира.

Възможно ли бе детето да е от него? Не! Невъзможно… Въпреки че…

Толкова си бе мечтал за това, че си казваше, може би пък… и веднага се вразумяваше, престани, стига, удряше се по главата, сякаш да прогони абсурдните мисли на болен мозък.

Втурна се в кафенето на Жерар, изби вратата с рамо, хвърли се върху Рей, крещейки, мръсник! Ти спечели! Затъркаляха се в стърготините, които старият Лансени току-що бе насипал по пода. Там бяха Тюрке, Жерсон, Жеже и всички наблюдаваха как Едмон Куртоа удря Рей. Ударите се сипеха, но изненадващо Рей едва отвръщаше, по-скоро се пазеше, повдигаше лакти, колене и от устата му изригваха неразбираеми звуци.

Двамата останаха да лежат дълго време на пода, после Едмон се изправи, изплю се върху Рей, който не помръдваше.

Стела дойде на бял свят няколко месеца по-късно.

Рей тържествено се разхождаше из града, показвайки бебето си. Държеше го, протегнал ръце, сякаш носеше знаме. Горд, изправен, лъчезарен, разказваше на всички, че имала неговите очи, неговата уста, неговата брадичка. Одрала му била кожата. Хм, отвръщаха злите езици, по-вярно е да се каже, че е одрала кожата на майка си.

Едмон се ожени за Соланж Гавион скоро след сбиването в кафенето на стария Лансени.

Струваше му се, че тя го гледа с нежност, но бе изгубил вкуса на нежността. Девет месеца по-късно му се роди момиченце, Жюли, което го накара да се усмихне за пръв път от дълго време насам.

Отказваше да се отдалечава от дъщеричката си. Искаше да я гледа как пораства, да й даде обичта, която не бе успял да даде никому. Избягваше Сен-Шалан и когато искаха да отидат на кино или на ресторант, двамата със Соланж отиваха до Санс или до Париж.

Не знаеше какво става с Леони, нито с Рей. Държеше се на разстояние от тях.

Случваше се да чуе приказки, които не му харесваха. Запушваше си ушите. Не желаеше повече да бъде играчка. Беше страдал достатъчно.

Не си бе представял, че човек може да страда толкова.

С идването си тази вечер у тях Стела бе събудила старата му болка, старите му спомени.

Длъжен е да й помогне да спаси Леони.

Длъжен е да помогне на Леони, без да се крие.

Това каза на Дюре онзи ден в болницата:

— Стига вече, не можем повече да си затваряме очите, видя ли я в какво състояние дойде в спешното? И ще я върнеш вкъщи? Този път, старче, той ще я убие, със сигурност. Само не ми изваждай изтъркания аргумент, че е тяхна работа, че не можем да си пъхаме носа там. Повече не желая да ги слушам тези приказки. Повдига ми се от тях. Ти какво толкова имаш на съвестта, за да се страхуваш така?

Дюре избягваше погледа му.

Едмон продължи: