Катрин Панколь - Muchachas

— Не искам да знам, не ме интересува. Просто те моля да размислиш и да си зададеш въпроса: струва ли си да оставим да бъде убита тази жена?

Дюре не бе продумал.

— Ти си лекар, нали? Чувал ли си за Хипократовата клетва? — продължаваше да настоява Едмон.

— Остави ме да помисля, не е лесно…

— Давам ти двайсет и четири часа да се разбереш със съвестта ти, защото пред нея ще трябва да се отчиташ. До сетния ти ден!

Обърна му гръб и си тръгна.

Докато се отдалечаваше по коридора на болницата, чувстваше как го пронизва погледът на Дюре.

Беше му все тая. Прекалено дълго бе мълчал.

— Ама какво правиш, Едмон, идвай да си лягаш! — вика Соланж Куртоа от стълбите.

— Свързах се по интернет с Делхи. Остави ме.

— С нищо не си се свързал. Пак си играеш със старите часовници!

Едмон не отговаря.

Чува как жена му слиза няколко стъпала, колебае се, отново се качва.

— Само не ми се оплаквай утре, че си уморен! На вечеря сме у семейство Дюре…

— Остави ме на мира! — мърмори той в кабинета си.

— Прави каквото искаш! — отговаря тя, връща се в стаята и сяда на ръба на леглото.

Мърмори си тихо, в края на краищата той ще е изморен, не аз! Важното е да направи добро впечатление на семейство Дюре…

Съблича халата си, закопчава дългата си топла нощница от дебел плат и ляга от дясната страна на леглото. Това е нейната страна. Тихо се оригва. От сладкиша с ром трябва да е. Утре вечер няма да яде десерт. Тежко й е на стомаха. Да не забрави да им занесе бутилка хубаво вино. Семейство Дюре са важни хора в Сен-Шалан.

Кои ли са другите поканени? — пита се, размачквайки тапите за уши между пръстите си. Трябва да попитам Мариз Дюре, за да си избера подходяща рокля. Поставя тапите в ушите си, плътно ги притиска с показалец. Отпуска се за момент, после сбръчква чело и съставя списъка за нещата, които трябва да свърши утре, след което придърпва завивката и се унася.

Минава полунощ. Адриан и Стела си почиват, тя е допряла буза до гърдите му, той е отпуснал тежката си ръка на хълбока й. Плътно притиснати един в друг като парченца от мозайка.

Неподвижни, преливащи от щастие, което им е трудно да опишат с думи. И двамата не са много по приказките. Опитват се да намерят думите, но се отказват, безсилни са да го сторят.

Прозорецът е широко отворен, за да може Адриан да скочи в джинсите и ботушите при най-лекия шум. Да се спусне в мазето, да се шмугне в тайния проход и да изчезне в земната утроба. Ни лук ял, ни лук мирисал! Няма да ме пипнеш, Рей Валенти. Не се страхуват, предпазливи са, нищо повече.

Вслушват се в нощните шумове и се опитват да ги разпознаят. Адриан казва с лекия си чуждестранен акцент, нощта е моето царство. Стела се усмихва, тя познава нощта по-добре от него.

До слуха им достига шумоленето на клоните, писъкът на совата и бухането на бухала, крясъците, които надават гъските при всеки шум.

— Истински портиерки! — отбелязва Адриан. — Добре те пазят!

— А този познаваш ли го?

Адриан наостря слух и клати глава отрицателно.

— Полските мишки, те цвърчат така… — казва Стела.

— Не ги харесвам, проходът гъмжи от тях.

Един лаком таралеж е свикнал да идва и да рови в купичките на кучетата.

Чува се как потропва с муцунка и ги влачи по плочките на пода.

Адриан пита:

— Какъв е този шум?

— Това е таралежът. Снощи забравих да прибера храната на кучетата, не му е убягнало от вниманието!

Разсмиват се. Претъркулват се в леглото, сплели тела в неразплитаем възел.

— Следващия път — казва Адриан — ще се покатерим на дървото и ще вземем Том с нас.

Адриан е сковал просторна площадка на дървото, на което тя търсеше убежище като малка. Достатъчна за тях тримата. На двайсет метра от земята, напълно обезопасена. Когато са горе, платформата се поклаща и те с нея, тримата поемат дълбоко нощните миризми, Том се вкопчва във вратовете им и имитира крясъците на животните. Адриан му разказва как да избяга от мечка, която го заплашва: вървиш заднешком, размахваш силно ръце и не спираш да говориш. Том го гледа с блеснали от възхищение очи. Стела се усмихва, щастлива с двамата си мъже.

Дива кокошка надава победоносен крясък.

Стела разпалено обявява:

— Снесла е яйце!

— Посред нощ?

— Тези кокошки са истинска напаст. Писна ми от тях! Крият яйцата си, тайно ги мътят и аз се сдобивам с дузина пиленца, които ми изяждат салатките и разкъсват телените мрежи! Почакай малко… След трийсет секунди петелът ще пропее, все едно че той е снесъл!