Катрин Панколь - Muchachas

Леони се подчиняваше с пламнали бузи, оставяше се да бъде мляскана, след което се изправяше на крака и заявяваше, че трябва да отива да учи. Беше последна година право и искаше на всяка цена да си вземе изпитите и да получи правоспособност. Важно е за мен, остава ми само един месец, на последната права съм, добавяше тя за извинение.

Рей се цупеше. Караше я да му обещае, че няма да се бави дълго. Държеше я за ръката и я извиваше, когато тя се опитваше да се отскубне. Тя се отдалечаваше с танцова стъпка, обръщаше се и му изпращаше въздушни целувки, връщаше се на бегом да го целуне и поемаше към замъка, където се затваряше да учи целия следобед.

Един ден, когато цялата компания седеше на терасата на едно кафене — беше такава горещина, че момчетата пиеха третата си бира, душеха подмишниците си, мамка му, каква жега — Леони, която смучеше разредената си с вода ментовка и хрускаше бучките лед, смръщи вежди и едва доловимо прошепна, че трябва да върви да учи, оставали само два дни и след това край! Знаеше, че Рей ще се подразни. Отпусна рамене, разбърка питието със сламката си, повтаряйки, само два дни, сякаш молеше за извинение за грешка, която нямаше да се повтори никога вече.

— Госпожицата иска да си вземе дипломата — изръмжа Рей. — Госпожицата иска да подчертае колко е различна от нас.

— Каква диплома? — намеси се Тюрке, сякаш не знаеше за какво става дума.

Все същата комедия. Играеха все същите роли, преструваха се на изненадани.

— Диплома по право — отвърна Рей, топвайки устни в халбата.

— А за какво служи това чудо? — осведоми се Жерар, бършейки чело. — Освен да носиш дълга черна роба, с която приличаш на гарга…

И той се закиска, махайки с ръце като гарга, прелитаща над дърветата.

— Искам да защитавам жените и децата. Всички потиснати — запротестира Леони.

— А мъжете не? Мен ще ме защитаваш ли? — ехидно попита Рей.

— Да, но… Много добре го знаеш, не се вдетинявай! — плахо промълви Леони.

— О! Как се изразява само! — възкликна Тюрке. — „Не се вдетинявай!“ И ти си мълчиш? Не я поставяш на място?

Едмон извърна глава. Загледа се в мама Валенти, в черно от глава до пети, която прекосяваше площада, понесла под мишница панера с изпрано и изгладено бельо, на път към някой господарски дом. Долавяше как нараства напрежението и се молеше Леони да си тръгне на бегом. Но тя стоеше, допряла бедра до масата, прегърнала Рей през раменете, потропвайки с крака.

— Той е прав! Повече не ми говори така, ясно? — изръмжа Рей.

Фернанд Валенти мина покрай тях, без да спре, злобно усмихната.

Разтреперана, Леони потвърди, кимайки. После каза плахо:

— Добре, а сега си тръгвам…

— Чакай, ще те изпратя — каза Рей.

Леони му хвърли изненадан поглед.

— Няма нужда, недей…

— Казах ти вече! — тросна се той.

— Сигурен ли си? Аз съм с колелото.

— Остави колелото, ще те изпратя… Остави го тук, утре ще си го прибереш. Жеже, ще ми дадеш ли ключовете от колата ти?

Жерар му хвърли ключовете на реното си, паркирано точно отсреща. Рей ги хвана във въздуха. Хвана Леони за ръка и я побутна напред. Отвори вратата на реното, тя се хвана с една ръка за горната част на вратата, за да седне, без да се повдига полата й, той затръшна вратата, приклещвайки пръстите й.

Тя извика от болка и припадна.

Така и не се яви на изпити, така и не се дипломира.

Този ден Едмон осъзна, че бе помогнал да се пръкне едно чудовище.

През уикендите оставаше в студентското общежитие и почти не се връщаше в Сен-Шалан.

През ваканциите обикаляше Англия, Америка, Мексико, Индия, Бразилия.

Един ден научи, че Леони и Рей са се оженили.

Догади му се и изхвърли на боклука кутията със спомените, в която държеше дъвките, шнолите, кърпичките, пластмасовите сламки, през които бе смукала Леони.

Когато наминаваше да види майка си, леля си и баба си, се разминаваше с двамата по улиците на Сен-Шалан. Рей го поздравяваше, Леони свеждаше очи. Той учтиво отвръщаше на поздрава.

Видя ги отново на сватбата на Жерар Лансени. Леони сякаш го избягваше. Беше бледа, мълчалива. Стоеше в ъгъла и наблюдаваше как другите се въртят на дансинга. Имаше огромни черни сенки под очите. Когато се доближи до нея и понечи да я заговори, тя се изплъзна и застана зад бюфета. Той не настоя.

Видя ги още веднъж на сватбата на Жерсон.

Изненада се от приказките по техен адрес. „Станаха четири години, откакто са женени, и все още нямат деца! Какво ще кажеш, старче? — подметна Жерсон старши. — Започват да говорят разни неща, пак се чува тук-там «Сух ташак» и наш Реймон е бесен. Не ти ли е казвал? Щото той няма на кого друг да се довери, освен на теб.“