Катрин Панколь - Muchachas

Плъзга ръка под рамото на Том и го привлича към себе си. Люлее го, потънала в мислите си, и топлото тяло на момчето й действа успокоително. Непременно трябва да спася мама, да намеря изход от положението. Едмон Куртоа ще ми помогне, усещам го, тази увереност я бе обзела по време на разговора на масата. Том се раздвижва в съня си, протяга ръка и я удря право в лицето. Тя грабва ръката му и я покрива с целувки. Държах се отвратително със Сюзон. Тази ярост в мен, която избухва като снаряд… Първо хапя, после мисля.

Освобождава ръката си, напипва телефона и тихо говори.

— Сюзон, будна ли си?

— Уплаши ме, момичето ми, стряскам се, когато телефонът звъни нощем.

— Искам да ти се извиня…

— Недей, Стела, не трябва. Ти си кълбо от нерви. Всички тук сме кълбо от нерви.

— Това не е оправдание.

— Хайде, стига, момичето ми, или пак ще се разплача…

— Ще целунеш Жорж, нали?

— Той си легна.

— До утре.

— Аз ще се погрижа за животните, да можеш да поспиш по-дълго…

— Благодаря ти, Нани…

Стела отново поглежда сина си. Навежда се и го целува по челото, по носа, нареждайки: „Спи, бебенце, мама е тук, тя те обича и те пази, татко е тук и той те пази…“, когато изведнъж усеща, че някой стои на прага на стаята.

Замръзва, уплашена, гърлото й е свито, от устата й не излиза никакъв звук.

Той се е облегнал на касата на вратата и я наблюдава, неподвижен. Висок, слаб и мускулест, косата му с цвят на мед е сресана назад, сивоок, с тънък, прав нос, с тридневна брада и усмивка на тънките устни, която прорязва лицето му като белег. Има напрегнатия поглед на човек, стигнал до ръба на живота.

— Адриан!

Тя се хвърля към него.

— Кога пристигна?

— Тази вечер… Отидох да взема Том от Жорж и Сюзон.

— Те нищо не ми казаха!

— Забраних им да си отварят устата. Направих се на страшен. Исках да те изненадам.

Той я прегръща, ръцете му я галят.

— О! — простенва тя и се опитва да докосне мускулите му под пластовете дрехи.

Отпуска се в обятията му, нежна и гъвкава, но внезапно се сепва, отдръпва се и започва да обсипва гърдите му с удари.

— Толкова се изплаших, защо не ме предупреди, защо не ми каза?

Той хваща ръцете й, долепва ги до кръста си, сякаш двамата ей сега ще затанцуват, притиска я до себе си и тихо й прошепва:

— Тук съм, принцесо, ще остана цялата нощ.

— Уморих се, Адриан, ако знаеше само…

— Тук съм. Винаги.

— Не. Аз съм сама. Винаги.

Той я грабва, изнася я от стаята на сина им и я полага на тяхното легло.

— Ще намерим някаква решение. Винаги сме успявали да намерим решение.

— Имаме само една нощ и после ти ще си тръгнеш.

— Имай ми доверие. На кой друг можеш да се довериш?

— Не знам. Вече нищо не знам.

И не иска нищо да знае.

Затваря очи и се оставя в ръцете му.

Жюли си е легнала.

Госпожа Куртоа все още не се е прибрала.

Става единайсет и кукувицата на швейцарския часовник в кухнята изкуква единайсет пъти.

Едмон Куртоа се е оттеглил в ателието си. Обзавел е една стая до кабинета си и в нея поправя стари часовници. В момента реставрира джобен сребърен „Зенит“ с готически, черни цифри. Откри го при вехтошар. Вероятно е изработен някъде около 1850 година. Дълго го оглежда, въртя го между пръстите си, опитвайки се да разбере какъв е проблемът. Представи си как първият му притежател го предава на сина си, преди да напусне този свят, и така от поколение на поколение, докато стигне до вехтошаря, който искаше петдесет евро за цялата каса стари часовници. Едмон купи касата. В нея имаше какво ли не: изкривени стрелки, деформирани спирали, счупени махала, напукани циферблати, раздробени големи стрелки, часовници, подлагани на какви ли не унижения. Тази мисъл го умили. Старите часовници разказват своите истории, не са като сегашните пластмасови боклуци.

Той поправя часовниците и докато пръстите му са заети, мислите танцуват в главата му. Баба му плетеше, майка му бродираше, леля му Йожени решаваше кръстословици, той се занимава с ръждясали, счупени механизми и ги връща към живот.

Жена му е на мнение, че се застоява прекалено дълго в ателието си. Той свива рамене. Това му помага да мисли, успокоява се, докато брои зъбчатите колелца на цилиндричните регулатори. Единственото му притеснение е отслабващото зрение. Вече не е млад. А колко време пропиля в младите си години.

Когато беше един от бандата на Рей.

Бяха дванайсетгодишни, учеха в един клас. Тогава Рей все още беше Реймон. Мрачен самохвалко. Обществена тайна беше, че младият Бурашар го малтретира. Той пък си го връщаше на съучениците си. Свиваше им часовниците, джобните, пребъркваше чантите и джобовете им за баунти, марс и други вкуснотии. Раздаваше шамари наляво и надясно.