Катрин Панколь - Muchachas

Нямаше си приятелка. Не се виждаше с никого. Растеше между парка, кухнята и гората. Намираше убежище в мечтите. Запалваше се по непознато момче, с което се бе разминала на улицата. Превръщаше го в своя Принц от приказките, нежен, мил, красив, невероятно красив. Вечер заспиваше, мислейки за него. Иначе ходеше на училище, вземаше си изпитите, по думите на преподавателите трябвало да продължи образованието си.

На осемнайсет години се записа да следва право.

Този ден е останал в спомените ми като щастлив ден. Закарах я до университета да се запише в първи курс. Едно момче подсвирна, като я зърна, и Леони се стресна. Обърна се към мен и аз я подканих, хайде, върви, не се бави. По радиото свиреха All you need is love и аз усилих звука да й дам смелост. Тя се върна горда, щастлива, сама попълних документите, представяш ли си, връчиха ми списъка с кредити. Нещо като несъбираемите пари ли, пошегувах се аз. Отидохме да изпием по един сок от нар и аз пуснах няколко монети в джубокса.

Две години по-късно откриха Андре мъртъв във ваната. Заспал е, заяви категорично Жюл дьо Бурашар. Как ли пък не! Бил е дрогиран, твърдяха жителите на Сен-Шалан. Помислил е, че си мие краката, и там си е останал!

Пада му се, прошепна Рей Валенти вместо надгробно слово и напусна гробищата, следван от компанията си.

Реймон, извънбрачният син на Фернанд, изкупителната жертва на Андре дьо Бурашар, се беше превърнал в Рей Валенти, черноок здравеняк с черна коса, която носеше дълга до раменете, дангалак, висок метър и осемдесет и осем, с джинси, кожено яке и черни очила. В деня на погребението караше мотора си, бе изправил гръб, опънал крака и гледаше отвисоко жителите на Сен-Шалан. От погребалната процесия изпадна един венец. Издал напред брадичка, Рей безмълвно го посочи на Тюрке, който се засили и го ритна. Венецът се изтъркаля и се озова в канавката. Рей и компания се изкикотиха гръмогласно.

— Амин! — извика Рей и присмехулно се прекръсти.

Малкият Реймон, бебето, което Фернанд разнасяше в една кошница навсякъде със себе си, когато идваше да работи в замъка, бе пораснал. Малкият Реймон, когото Андре тормозеше, бе станал мъж и си отмъщаваше.

Искаше всички в Сен-Шалан да видят, че времето, когато е бил играчка в ръцете на Андре, вече е минало. Окончателно.

Беше една педя от земята, когато Андре му заповядваше да му изува ботушите. Дай си дупето, ревеше той от прага и го натискаше с всички сили, докато си измъкне крака от ботуша, а хлапето изхвърчаше чак в съседната стая и се претъркулваше под оглушителния му кикот. Когато Жюл дьо Бурашар ремонтираше някоя ферма, Андре предлагаше майката и детето да отидат да „изтрият мазилката“. Обясняваше, че навремето така разбирали дали стените са изсъхнали — пускали прислугата да живее в къщата и докато по дрехите им имало следи от мазилката, господарите не се нанасяли в новия си дом.

— Нали за това е прислугата, да служи за всичко! — заключаваше той.

Очите на Фернанд мятаха мълнии, Реймон стискаше зъби, но двамата грабваха вързопчетата си и поемаха към фермата. За три месеца, за шест месеца, както дойдеше.

Андре викаше Реймон и го напръскваше с прах против мравки пред приятелите си от Париж. Напръскваше го, без да пропусне нито едно място: по косата, в очите, в устата, в панталона, след което го ритваше отзад и го отпращаше в кухнята при майка му. Гостите се превиваха от смях, като го гледаха как бяга, плюе и изтърсва с две ръце панталона си.

Въображението на Андре се развихряше безумно и жестоко, когато искаше да унижи майката и сина. Заповядваше да им донесат останките от артишока, за да изсмучат листата докрай, и настояваше да му благодарят за късмета! Щото артишокът е толкова изискано ястие! Баща му се кискаше: стра-хот-но!

Андре караше Реймон да застава на четири крака и стъпваше отгоре му, за да стигне някоя книга в библиотеката. С пет години по-голям от Реймон, той се отпускаше с цялата си тежест на гърба му и дърдореше с поучителен тон. Четеше на глас избрани наслуки фрази: „Болката прави рака по-вкусен“, забивайки токовете на обувките си в плътта на момчето. Реймон Валенти понасяше всичко, без да гъкне. Лицето му окаменяваше, кръвта бучеше в ушите му, той се извиваше като лък, стиснал зъби, стягаше коремните си мускули, за да не се сецне в кръста.

Андре, висок, блед, слаб, толкова рус, че сякаш виждаш да плува във въздуха воалът на призрак, се сравняваше с Реймон, който с всяка изминала година ставаше все по-изправен, по-твърд, по-трудолюбив. Подиграваше се с името му. Реймон! Вони на кравешко лайно. Още по-лошо! На неуспех, на поражение, също както достойният му модел, вечният втори, колоездачът Реймон Пулидор. Давай, Реймон, още малко усилие и ще финишираш втори! Излъскай ми патъците, Реймон, и стой с наведени очи пред мен, capisci ? Сигурно говориш италиански, а? Като баща ти. Нали знаеш, оня тип, дето след един нощен запой надул корема на майка ти и духнал.