Катрин Панколь - Muchachas

Една година след смъртта на Андре, Леони каза на баща си, че Рей й е направил предложение за женитба. Този ден тя приличаше на войниче, което заминава за фронта. Погледна баща си право в очите и заяви, той ме обича, аз го обичам, ще бъда щастлива с него. Жюл дьо Бурашар прихна да се смее и се провикна: „Този извънбрачен мелез!“, след което престорено потъна в размисъл и отговори, че на теория не може да се получи, понеже момчето е селянче, но на практика тя е свободна да прави каквото пожелае, това е нейният живот, всеки си има съдба и той няма да се опитва да я разубеждава. Нашият земен път напомня на галерия, прокопана от къртица. Ние се придвижваме от една дупка към друга, слепи и глухи. Всеки си избира своята галерия.

След това изказване той напълно изгуби интерес към темата. Синът му беше мъртъв, жена му го бе напуснала, повече ни се чу, ни се видя, дъщеря му се готвеше да сключи неравен брак, така върви светът!

Леони не проумяваше дългите речи на баща си. Наблюдаваше го, озадачена, също както някога бе наблюдавала брат си. Израсна на самотек, благодарение на грижите на моята добродушна Сюзон, която й четеше приказки, сетне сладникави романи, които винаги имаха хубав край.

— Красиво е, Нани, красиво е като мечта — заявяваше тя, облакътена на масата, подпряла глава на ръката си.

— Така е, моето момиченце, ти също ще изживееш тази мечта някой ден. Всеки има своя мечта, която го чака някъде.

— О, да! — отговаряше Леони. — Той ще е красив, смел и никога няма да ми се кара.

Тя не отделяше очи от майка си и баща си и се свиваше, когато повишаваха тон.

Една вечер, трябва да е била към дванайсетгодишна, добре си спомням въпросната вечер, защото на другия ден Ева дьо Бурашар си тръгна, за да не се върне никога вече, та онази вечер имаше празник в замъка, на който бяха поканени всички благородници от околността.

Жените носеха широки копринени блузи, които разкриваха раменете им, пушеха дълги цигари. Мъжете бяха във фракове. Жюл и Ева дьо Бурашар посрещаха гостите, изправени в подножието на стълбището към големия салон, и си говореха през зъби, без да престават да се усмихват. Той, изпъчен в черния си фрак, гледаше в пространството пред себе си, а в усмивката му припламваше злобно пламъче. Но да, Ева, обичам ви, просто ви обичам пестеливо, това е.

Седнала под палмата на първото стъпало, Леони чу думите на баща си. И сякаш се задави с рибена кост. По-късно се питаше дали това означава, че я обича, понеже имат общи пари? Че ще им струва скъпо да се разведат? Или че я обича, спестявайки пари, както се слагат пари в касичка, която не бива да се чупи? Тя си представяше как баща й пресмята, старае се да не прави големи разходи, виждаше го като някакъв дребен счетоводител, който си казва, днес петдесет стотинки за любов, утре четирийсет, не бива да надхвърлям цената на франзелата. Тази мисъл я караше да се страхува. Страхът се бе загнездил като черна хлебарка в гърлото й и толкова дълго престоя там, че тя започна да говори с пресипнал глас, все едно неуспешно се опитваше да преглътне, или сякаш търкаляше в устата си кокалчета.

На сутринта след празника майка й замина. Оставила бе някаква бележка на английски на масичката в антрето.

Този път бе заминала завинаги.

Откъде знам всичко това? Леони разказала на Сюзон, която няма тайни от мен.

— Прибирай се, Жорж, късно е вече, ще се простудиш.

— Остави ме, размишлявам.

— Поне си наметни нещо — настоява Сюзон и му подава одеяло.

Влиза си, мърморейки, че размишляването нищо няма да промени. Стореното е сторено.

Жорж се загръща плътно. Сестра му е права, студено е. Сюзон много често е права.

Все повтаряше на Леони, не се тревожи, момиченцето ми, мъжете не са като нас, там е цялата работа. Ние трупаме много в сърцата си, като в голям килер, а при тях е различно, за тях сърцето не е най-важно. По-добре яж, та да преглътнеш костта, дето ти е заседнала в гърлото!

Сюзон недоумяваше защо Леони вече не се докосва до нейните плодови сладкиши, до крем карамела й, защо не вкусва от заешкото с гъби и вино, от задушените моркови с лук.

Истината е, че Леони се съмняваше. Започна да се съмнява във всичко. Няма нищо по-страшно от съмнението, то бавно те вкарва в гроба.

За свое успокоение изброяваше нещата, в които беше сигурна. Съставяше си списъци и ми ги показваше: Сюзон, дърветата в гората, кучетата, кокошките, уханието на паркетин, запалената печка в кухнята, обелките от ряпа и картофи, които навиваше на пръстите си, необраните лешници, катеричката Алфред, която бе успяла да опитоми.