Катрин Панколь - Muchachas

— Красива е — казва тя.

— Разгледа ли отблизо сакото й? Доста се поизпотих с него!

— Представям си.

— Ами бялата коса! Нишка по нишка! Татко ми даде идеята за цвета на косата. Като коса на фея…

— Чудесна е.

Взема книгата от Жюли и я пъха в джоба си.

— Не искаш ли да видиш заглавието? — пита Жюли, видимо разочарована.

— Извинявай, уморена съм, искам само да се прибера и да си легна…

Някакво странно усещане я обзема. Предчувствие за нещо наложително, което я пришпорва да се прибере бързо, без да се мотае. Не я сдържа на едно място. Иде й да хукне към камиона и да го подкара с бясна скорост към фермата.

Обръща книгата и чете: „Малкият младеж“ от Жозефин Кортес.

— Ще видиш, страхотна е — с възхищение заявява Жюли.

— Във всеки случай красиво издание!

Жюли се изчервява.

— Жером ми я подари…

— Виж ти! Значи му е останало нещичко от голямата печалба от лотарията!

— За рождения ми ден. Била на много добро място в класациите.

— Не ти ли е неприятно да ми я даваш?

— Всъщност да — съгласява се Жюли и се изчервява още по-силно, — но ти ще я пазиш, нали? Нали няма да подвиваш ъгълчетата на страниците, за да си отбелязваш докъде си стигнала?

Жорж и Сюзон гледат телевизия, когато чуват скърцането на градинската порта и шума от камиона на Стела по чакълестата алея. Сюзон грабва шала от окачалката на антрето и излиза.

Стела скача от кабината и тръгва към нея с широка крачка.

— Съжалявам за закъснението. На връщане от болницата се отбих у Жюли.

— Как е майка ти?

— Излапа компота, който й изпрати.

— Така ли? Значи наистина се подобрява…

— Да. Добре се грижат за нея.

— Сложих Том да си легне — добавя Сюзон.

— У вас ли?

— Не, у вас. Не можеше да се държи на крака, толкова му се спеше. Пуснах кучетата в къщата.

— Не искам да стои сам! — вика Стела.

Сюзон отваря уста, за да й обясни, че не е сам, но се отказва.

— Наглеждах го, не се безпокой.

— Много добре знаеш какво се разбрахме! — повишава тон Стела изнервено. — Никога да не го оставяме без надзор. Наистина, Сюзон… Да не мога да разчитам дори и на теб!

— Не се ядосвай, моето момиче. Тук той е в безопасност.

— Той никога не е в безопасност! Кога най-после ще го разбереш? — крещи Стела, неспособна да се контролира. — Никога! Мамка му, не е сложно за разбиране!

— Изморена си… върви да си лягаш. Оставих ти бульон на масата.

— Притрябвал ми е твоят бульон!

Сюзон се загъва плътно в шала и я поглежда, объркана. Сълзи напират в очите й. Стела я подминава, удря ядосано шапката си и поема забързана към къщата.

— Проблем ли има?

— Казах й, че Том е у тях и…

— Не си й казала нищо друго, надявам се…

— Не.

Жорж поглежда сестра си със съмнение.

— След като ти казвам, че нищо не съм й казала! — избухва Сюзон, оскърбена от държането на Стела.

— Човек никога не може да бъде сигурен с вас, жените.

— Остави ме на мира! Писна ми всички да ми крещят. Прибирай се да гледаш любимия си Мегре.

— Знам го наизуст. Знам как ще свърши.

— Тогава защо настояваше да го гледаме? Заради теб изпуснах „Луи вехтошаря“.

— Ми добре, върви да го гледаш. Тъкмо ще хванеш края.

— Не искам края, искам да гледам целия филм.

Тя преглъща сълзите си и бързо тръгва към къщата.

— Това не е живот — заявява, обръщайки се на прага. — Това не е живот, постоянно да си нащрек, да се страхуваш.

Жорж прокарва ръка по лицето си, сяда на каменната пейка и вдига очи към небето. Те ли са виновни за това, че винаги трябва да се подчиняват? Имат ли избор? Никога не са могли да се противопоставят. А сега вече са стари. Двама старци, останали без капчица сили, с увиснали ръце, като празни ръкави на инвалид.

Мъжът дойде и отведе Том.

Не ги попита за мнението им…

Колко време мина, откакто двамата живеят с драмите и мъките на семейство Бурашар? Колко време стана, откакто това семейство им трови живота? Изяде ги без остатък, точно така! Всичко им отне. Заради тях той не се ожени, Сюзон и тя остана сама. Постоянно бяха заети да слепват обитателите на замъка, разбити на хиляди парченца. Семейство Бурашар чупеше всичко и оставяше след себе си само отломки. И не се трогваха, смееха се, надсмиваха се на всичко. Всички бяха от един дол дренки, нямаше нито един, който поне малко да спазва приличие пред хората.

Погледнати отвън, бяха красиви, притежаваха замък, имаха пари, високопоставени познати, скъпи автомобили, фини ръце с дълги пръсти, панталони с идеални ръбове. По-добре да си бях счупил крак или ръка, вместо да постъпя при тях да им прислужвам. Сякаш това не беше достатъчно, ами доведох тук и сестра си. Мислех си, че ще имаме лесен живот. Лесен живот, няма що! Старият Жюл, лека му пръст, не беше лош човек, но знаеше само да се изразява красиво и да си гледа кефа. Това му беше любимата дума. Кефя се, Жорж, кефя се. И ме тупаше по рамото, както потупват кучето за награда след успешен лов.