Катрин Панколь - Muchachas

— О, господине, не говорете така. Сам се обиждате.

— Всичко край мен отива на провала, замъкът ми се руши, разпродавам земите, горите, фермите, но, скъпа Сюзон, аз обичам този провал, харесва ми да е пълен, славен, блестящ като слънцето над Наполеон при Аустерлиц. Нрави ми се мисълта да понасям този провал хладнокръвно, без да проливам сълзи. Без да го драматизирам. Ненавиждам хората, които излагат на показ мъката си, за да си придават важност. Аз провалих живота си и какво от това? Живея с приятното чувство на съмнение, че може би, ако бях пожелал, щях да съм успял.

Все една и съща тирада, без съществени промени. Най-важното беше да не го прекъсва.

— И ето ме сега! Затънал в тази къща с вашето туловище като единствена гледка. На теория би трябвало да се срамувам, но на практика се чувствам в естествената си среда, като риба във вода. На теория разбирам мизерното ви съществуване, изпълнено с лот, болка, обезличаване, на практика не бих издържал на вашето място и половин минута…

Сюзон продължаваше да стои чинно, без да е сигурна, че разбира докрай приказките му. Аз подслушвах зад вратата, готов да се намеся, ако му скимнеше да се държи непристойно с нея. Чувствах се отговорен. Бяха я наели да върти кухнята, а се оказа момиче за всичко, длъжна да слуша дрънканиците на един некадърник. А и аз се оказах в същото положение.

Жюл дьо Бурашар продължаваше:

— Искате ли един реторичен пример, драга ми Сюзон? Ето, да вземем жена ми…

Красиво растение от Севера, тя се рее над земята и не принадлежи на нищо и на никого. На мен ми допадна този вакуум, тази мимолетност. Ева ефимерната, комично, не намирате ли? Толкова бях заслепен, че й дадох името си, герба, родословието си. Тя беше висока, слаба, светла, сякаш постоянно потънала в сън. Наричах я моята Спяща красавица. От какво се интересува? Понятие нямам. Понякога дори се питам дали не е глупава.

На това място Сюзон свеждаше очи. Тя питаеше нежност към Ева дьо Бурашар. Не пропускаше да метне шал на раменете й, когато тя ставаше от сън, мажеше с масло филийките й, четкаше косата й, слагаше й малко парфюм на китките. Можеше да обхване талията й с две ръце.

— Така че… изключено е да гледаме на живота по един и същи начин. В това се състои проблемът на повечето хора, ние ги възприемаме от нашата, а не от тяхната гледна точка. Трагична грешка. От друга страна, какви невероятни усилия са нужни, за да се поставим на мястото на другия!

— Господине, ако желаете обедът да стане готов навреме…

— Да се върнем на жена ми… Какво харесвам у нея? Ароматът на парфюма й, гъвкавия силует, това, че не заема много място, че не е досадна. Харесва ми лакът й за нокти. Нейната изисканост. По-добре да не повдигаме капака, но тя умее да създава подобно усещане. Хвърля прах в очите, както се изразяват простаците. Само не ме питайте какво има в главата. На теория я разбирам, но на практика — не. Тя заминава, връща се, понякога отсъства от дома месец или година. Какви ги върши през това време? Тайна. Дари ме със син, единственото нещо, в което успяхме. Поне за него съм сигурен, че е от мен.

Докато Андре беше още жив, бе прехвърлил върху него всичките си очаквания за благородни наследници. Прощаваше му всички капризи, затваряше очи за неговата разпасаност. Смъртта на Андре го смаза, но не промени и на йота поведението му.

— Андре… той беше моята надежда, моята светлина. Бях влюбен в сина си. Шокирах ли ви? Той имаше всичко и животът си го взе обратно. Как искате да имам желание да живея след такова ужасно изпитание?

На това място на тирадата Сюзон се осмеляваше да направи плаха забележка:

— Но нали ви остана Леони.

— Дъщеря ми? Най-красивото нещо в нея са очите й. Същите като на майка й. Удавени в синевата на фиордите. Иначе е плоска като дъска. Дали е моя дъщеря наистина? Не знам. Честно казано, тази загадка й придава определено очарование. Зачеването й си остана тайна за мен. Иначе е по-скоро прозрачна, не намирате ли?

Той виждаше толкова рядко Леони, че забравяше да я чака за обяд. Избутваше чинията, чашата, приборите й в края на масата. Тя търсеше мястото си с поглед. Той прихваше да се смее, забравихме те! — подмяташе. Забавно, нали? Понякога двамата с Андре се заяждаха с нея. Задаваха й някакъв въпрос: „Я ми кажи, малката, питаше бащата, за коя страна казваме, че е покривът на света? Андре, ти знаеш, затова си мълчи!“. Леони забиваше нос в чинията, измърморваше, не знам. Бащата и синът се смееха и отсичаха, затова жените никога няма да са равни на мъжете, защото имат малко мозъче! Забавляваха се да й задават и други въпроси, тя се свиваше на стола си, не смееше да се докосне до чинията. Сюзон я отнасяше в кухнята да я притопли. Леони прекарваше повече време с нас в сервизните помещения.