Катрин Панколь - Muchachas

Стела чука по стъклото. Жюли й прави знак да влезе.

— Не ви ли безпокоя? — пита Стела, бършейки обувки в дебела изтривалка, на която пише от едната страна „Добре дошли“, а от другата „Welcome“.

— Тъкмо вечеряме. Ще седнеш с нас, нали?

— Майка ти няма ли я?

— Сряда вечер играе бридж.

— Искам да поговоря с теб…

— Можеш да говориш пред баща ми. Хайде, влизай!

Стела никога не разбра какво се бе случило между Рей Валенти и Едмон Куртоа. Защо се бяха сбили една вечер в кафенето на Жерар. Тогава Рей Валенти се бе озовал на пода. Случката попадна под ударите на закона на мълчанието и никой повече не отвори дума за нея. Рей и Едмон сложиха точка на приятелството си. А преди въпросната вечер Едмон Куртоа беше от компанията на Рей. Пет момчета, неразделни още от училище, те убиваха времето си, като се шляеха из гората, висяха по кафенетата, задиряха момичетата. Пет момчета, които се правеха на корави мъже и пред които другите отстъпваха. Рей беше главатарят. Красив, висок, силен, той говореше на висок глас, повдигаше вежди и мяташе заплашителни погледи. Едмон Куртоа не беше красавец, не беше висок и силен, не говореше гръмогласно, никой не му правеше почтително път. Бе набит, почти плешив, с големи бузи и малки очички. След като се дипломира, започна работа в голяма международна компания, после се върна в Сен-Шалан и прояви интерес към фирмата, която търгуваше със старо желязо, успя да я купи и разшири дейността й, наблягайки на износа. Ожени се, купи къщата с крилото на покрива и си извоюва репутация на солиден мъж. Стана виден и уважаван гражданин, въпреки че никой не можеше да се похвали, че му е близък приятел. По природа самотник, мрачен, непохватен, запазил бе от дядо си и баща си навика да става рано, да пие лошо кафе, да не се разделя с джобното ножче, с което реже хляба или салама, и да не вярва на онези, които се усмихват безпричинно.

— Сядай, Стела — кани я Едмон Куртоа, завързал на врата си голяма карирана кърпа. — На какво дължим честта?

И сякаш като по чудо страхът на Стела се изпарява. Тя сяда, раменете й увисват, брадичката й затреперва, не остава и помен от натрупаното по пътя напрежение.

— Яла ли си? — пита той.

— Нямам време, трябва да се прибирам във фермата и да сложа Том да си легне. Оставям го при Жорж и Сюзон, когато ходя в болницата.

— В такъв случай чаша червено вино?

— Отлично бордо, държа го в мазето, сложил съм няколко бутилки зад цепениците. Опитай, няма да съжаляваш!

На лицето й грейва усмивка. Отпива глътка. Виното прогонва тревогата, стаена в душата й, стопля я, леко я замайва. Тя протяга ръце и ги потърква в мушамата на масата. Бутва шапка назад към тила си. Приятна топлина се разлива по цялото й тяло, страните й порозовяват.

— Идвам от болницата.

— Майка ти добре ли е?

— По-добре е. Преживя ужасни неща, но сега вече…

— Доктор Дюре се грижи за нея, нали?

Едмон Куртоа сякаш провежда разпит. Стела се отпуска на облегалката на стола.

— Да.

— Можеш да му се довериш.

— Щом вие го казвате…

— Той е свестен човек, вярвай ми.

Стела го поглежда.

Една мисъл проблясва в ума й, ами ако той е ходил да говори с доктора?

— Той ще се погрижи за нея — продължава Едмон. — Няма да я изпише скоро.

— Хайде, хапни малко задушен джолан — подканва я Жюли. — Сготвих го сутринта, преди да отида на бачкане.

Не дочаква отговора на Стела, напълва една чиния, побутва я към нея и отрязва филия хляб.

— Не съм гладна.

— Отпусни се — усмихва й се Едмон Куртоа. — Все едно си глътнала бастун!

— Пак ми поиска да й занеса плюшеното мече, много ми се иска да разбера защо толкова държи на него. Вие да знаете случайно?

Едмон Куртоа клати отрицателно глава.

— Не. Вероятно е някакъв приятен спомен, а тя няма много такива спомени…

— Мислех да отида да го взема, но не ми се ще да попадна на Рей.

— Страх ли те е?

Стела потреперва, сякаш е ухапана от диво животно. Ръцете й се свиват върху гащеризона.

— Може нещата да излязат от контрол, той да реши да си отмъсти и да прибере насила мама от болницата. Не искам да я излагам на риск.

— Той няма да пипне с пръст майка ти — заявява Едмон със спокойна увереност, докато реже хляба. — Дори няма да се доближи до нея.

Какво знаете вие? — си казва наум Стела. Бяхте ли тук преди, за да я предпазите? Защото и вие сте знаели, както всички останали впрочем.

Но не отваря уста.

— Защо не пратиш Том? — предлага Жюли. — Той е достатъчно пъргав, може да се промъкне през прозореца, пък и апартаментът е на мецанина, никак не е високо.