Катрин Панколь - Muchachas

Те не отстъпваха.

Тъкмо обратното, господин Куртоа, учуден от дързостта й, от студения й, упорит поглед, я подпитваше, подканяше я да говори и тя си спомни безмълвното обещание, което му бе дала една вечер. Беше му казала „да“ с очи: „Да, обещавам ви, че той няма да ме нарани, няма да се дам, няма да му позволя да ме смаже“.

Пред господин Куртоа тя свеждаше очи.

Беше скрила една вилица под възглавницата си и когато Рей се приближеше, го заплашваше: „Ако ме докоснеш, ще я забия в окото ти!“. Той се смееше, изтръгваше вилицата от ръцете й и я хвърляше на пода.

Тогава тя смени вилицата с джобно ножче. Отворено, готово за нападение. Но той беше хитър, с една ръка я държеше, а с другата ровеше под възглавницата, преди да легне отгоре й.

Тя не се предаваше.

За да я накаже, една нощ я преби от бой. Ръката му се вдигаше и спускаше в тъмното, „Ще те пречукам, ще ти избия от главата желанието да се правиш на храбро войниче“. Удряше, без да си поеме дъх, а тя стискаше зъби и се опитваше да стои с изправена глава. Тази нощ й спука тъпанчето на лявото ухо. После и на дясното. Ударите кънтяха вътре в нея, но не ги чуваше. Сякаш беше увита в топка памук. Наоколо цареше пълна тишина. Виждаше устните на Рей да се движат, челюстите му да подскачат нагоре-надолу, но не долавяше никакъв звук, беше почти комично. Разсмя се гръмогласно и Рей побесня още повече, ударите заплющяха още по-безмилостно и понеже тя притискаше ушите си с ръце, той продължи да я зашлевява ту от едната страна, ту от другата. Бум, бум, кънтяха ударите в нея, като удари по тъпан, но тя не ги чуваше.

Сутринта на закуска все така не чуваше. Почукваше с лъжичка по купичката, нищо. Виждаше устните да се движат, но до нея не достигаше никакъв звук.

Скоро нямаше и да усеща нищо, казваше си.

Научи се да чете по устните.

Защото глухотата й продължи доста време.

Престана да ходи на училище.

Училищният лекар недоумяваше.

— Може да е инцидент, свързан с процеса на съзряване, откога имаш менструация? — попита той, мърдайки смешно с устни.

Тя прихна да се смее.

— Върни се на училище, ще говоря с преподавателите ти.

Преподавателите привикнаха да говорят бавно и на никого не му мина през ума да се смее на недъга й.

Все едно знаеха, че няма причина за смях.

Жюли й даваше записките си. В началото Стела ги четеше, но по-късно заяви, че нямало смисъл, всичко разбирала още в час. Виолет твърдеше, че само се правела на интересна. Да не си въобразяваш, че като се преструваш на загадъчна, ще впечатлиш момчетата? Лъжеш се жестоко, по-добре се постарай да ти пораснат циците, приличат на фъстъчета! Момчетата харесват сочните, закръглени и стегнати цици.

— Хич не ми пука какво харесват момчетата! — мърмореше тя.

Когато Жюли и Виолет изрязваха сърце с името си в кората на дърво, оставяйки достатъчно място, за да надраска някое момче инициалите си, тя си мислеше, че те нищо не разбират, че са глупави, че човек не трябва да чака ничии инициали, за да запълни живота си.

По купоните не позволяваше на момчетата да я опипват, да я целуват. Представяше си ги като отвратителни и лигави голи охлюви. Стоеше с гръб, опрян в стената, свила ръце в юмруци, с отесняла рокля, защото Рей не даваше пари на майка й да й купува дрехи.

Така или иначе, нямаше достатъчно голям бюст, за да се хареса на хлапаците, което я уреждаше.

И глухотата й я уреждаше.

Чуваше само това, което й изнасяше, и се затваряше в непроницаемо мълчание, колкото и да си чекнеха устата хората.

— Благодари на баща си! — каза господин Аврил, кривейки устни в клоунски гримаси. — По негово настояване те взех на стаж, защото не е лесна работа да вземеш на работа глух човек, прав ли съм, Рей?

Беше на шестнайсет, в десети клас, и трябваше да изкара едноседмичен стаж в предприятие. Г-н Аврил притежаваше дърводелски цех. Произвеждаше врати и прозорци и беше член на общинския съвет. Заедно с Рей.

— Да, кажи „благодаря“ на татко си — повтори думите му Рей с усмивката на благодетел, спасил от пламъците на пожара няколко малки дечица.

Протегна ръка и я придърпа плътно до себе си. Щипеше я, за да се усмихне и да благодари.

Трябваше да играе ролята на признателна дъщеря, нямаше начин.

На нормална и признателна дъщеря.

Бяха нормално семейство само за пред хората — например на 14 юли, когато отиваха на бала на пожарникарите и после гледаха фойерверките. Защото тогава Рей надяваше униформата на мил и любезен глава на семейство. Танцуваше с жена си, държеше я за ръка, държеше за ръка дъщеря си, безупречен съпруг и баща.