Катрин Панколь - Muchachas

Тя отказваше да бъде безупречна дъщеря.

Предпочиташе да е грозна.

Съсредоточаваше се върху плана си.

Върху думите на Жорж: „От теб зависи да бъдеш щастлива…“, и върху следващия пирон, който се канеше да забие. Броеше пироните.

Една вечер във фермата, докато гледаха по телевизията с Жорж и Сюзон един стар филм, „Жюл и Жим“, тя се впечатли от актрисата, облечена в мъжки дрехи. Дебел мъжки пуловер, панталон и груби обувки. Героинята тичаше, придържайки с две ръце прекалено големия панталон. Беше си нарисувала мустаци с креда и бе напъхала косата си в каскет… Същата вечер помоли Жорж да й заеме някой стар пуловер, каскет и панталон. „На Жан Моро ли искаш да приличаш?“, попита той, докато ровеше в шкафа.

Не полюбопитства за причината.

Ако я беше попитал, щеше да му отговори. В главата й звънеше смехът на Жан Моро, усмивката на Жан Моро. Тази жена не се страхуваше. Напротив, въртеше мъжете на малкия си пръст. Командваше парада.

И се обличаше като мъж.

Когато я питаха в училище защо носи мъжки дрехи, тя споменаваше филма и добавяше, че в него се разказва историята на едно момиче, на което не му минават никакви номера и което забива пирони.

Обикновено никой не настояваше за повече обяснения. Сменяха темата, питаха я има ли добри оценки, доволна ли е. Говореха за времето!

Срамуваха се от подлостта си.

А тя се възползваше от гузната им съвест.

Закъсняваше за час, сядаше на първия ред, мятайки небрежно чантата си на чина. Рисуваше, докато учителят преподаваше. В стола си слагаше краката на масата. Влизаше в тоалетната на момчетата. През междучасията пушеше в училищния двор. Предизвикваше ги. Те мълчаливо й обръщаха гръб. Тогава тя ставаше зла. Заплашително мърмореше, дърпаше се, ако някой направеше опит да я докосне. Вечер заспиваше, кроейки планове. Представяше си като на филм хиляди начини на отмъщение, повтаряше непрекъснато кадрите в ума си и филмът неизменно имаше щастлив край. Този ден ще дойде със сигурност и трябва да съм подготвена. Окуражаваше се: „Няма как да предвидиш кога ще ти падне сгодният случай, но бъди готова да го хванеш със зъби, с ръце, с глава. Просто бъди готова. Като атлетите. Не се отпускай. С тази мисъл лягай и ставай. Ясно?“.

Ясно, добре.

Дългоочакваният ден най-сетне е дошъл.

Леони е на сигурно място. В стая №144. Ще прекара там доста дълго време.

Рей е зает с грижите за майка си, превърнала се в жив труп. Скоро ще й ампутират и другия крак.

Доктор Дюре е на нейна страна. Амина също. Нещата се подредиха и сега ще забие последните пирони.

Докато сменя скоростта, за да изпревари един камион на тясното двулентово шосе, което пресича полето, една ужасна мисъл я прерязва като с нож.

Ами ако Амина лъже? Ако Амина е на страната на Рей?

А и доктор Дюре…

Защо един толкова важен човек ще поема такъв сериозен риск, за да защитава Леони?

Нещо си се размечтала, момиче. При това добре знаеш, че подобна мечта крие опасности. „В кацата с меда винаги има лъжица катран“, повтаря Жорж. Прочел е тази мисъл в списанието „Рустика“, изписана със златни букви на страницата на месец май. Той има огромен запас от мисли, прочетени в „Рустика“. „Много ми допадат, чета ги и ги премислям през целия ден.“

Стела изпреварва камиона, сърцето й тупа учестено. Вдига крак от газта да намали скоростта. Страхът замъглява погледа й, почти не вижда пътя. Защо им е на тези двамата да предават Рей? Защо? Направо е абсурдно. Те се грижат за майка ми, за да я върнат в добро състояние в ръцете на двамата Валенти. Баламосват ме… Ръцете й треперят и изпускат волана. Камионът, който току-що е задминала, се лепва отзад и шофьорът надува клаксона оглушително. Святка й с фаровете. Не вдига ръка от клаксона, задминава я, избутвайки я встрани. Тя му показва среден пръст и удря с длан по предното стъкло, кряскайки в тъмнината: „Тъпанар!“.

Вълната на страха я залива, нервите й са опънати като струни. Плаче й се. Спира край пътя. Камионът се отдалечава и червените стопове изчезват в нощта.

Тя се съвзема, прокарва ръка по челото си.

Врагът отново дебне отвсякъде.

Опира чело до студения волан. Полудявам. Самотата ме довежда до лудост.

Адриан! — изкрещява тя в тишината на кабината. Къде си? Какво правиш? Повече не мога, сили не ми останаха, Адриан…

Отваря вратата, скача на шосето, снове напред-назад по банкета, ожесточено скубе с две ръце тревата. Поглежда нагоре към небето. Поема си дълбоко дъх.

Трябва да поговоря с Жюли.