Катрин Панколь - Muchachas

Изтощаваше тялото си. Тичаше като бясна. Твърдеше, че искала да се запише за маратона. Сюзон въздишаше дълбоко: „Човек тича така, когато иска да се спаси от нещо, не съм ли права?“.

Сюзон и Жорж никога не заключваха портата на фермата. Голяма къща с пристройки. Понякога Стела яхваше колелото и отиваше да спи при магаретата или под дърветата. Беше си харесала едно силно разклонено дърво, на което си измайстори нещо като площадка. Там се приютяваше нощем. Сама под звездите, можеше да спи спокойно. Той нямаше как да я открие. Можеше, разбира се, да влезе в стаята и да види празното легло. Щеше да си отмъсти някоя бурна нощ, но тя събираше сили за нея сред здравите клони на своето дърво. Понякога стягаше такъв студ, че кожата й сякаш се свиваше и ставаше тънка като цигарената хартия, която Жорж употребяваше. Защо ли беше казал, че не й е баща и че няма да седне да й обяснява? Така ли е наистина? С Рей никога не се знаеше. Той бе способен да наприказва какво ли не. За да се забавлява, за да нарани. Но ако той не ми е баща, тогава кой е моят баща?

Слушаше вятъра, нощните шумове, съзерцаваше звездите и се унасяше в сън, обгърнала с две ръце розовата си пухенка, с шапка на главата и дебели чорапи на краката. По изгрев-слънце ставаше и поемаше обратно с колелото, разминаваше се със Сюзон и Жорж, тръгнали към стопанските постройки да се грижат за животните. Махаше им с ръка, без да спира. Прибираше се вкъщи, сядаше да закуси, вторачваше се в Рей и не отместваше очи от него. „Наведи очи или ще те цапна!“, крещеше той.

Но не изпълняваше заканата си. Крещеше, но не я удряше. Тя се опитваше да го фиксира все по-дълго, упражняваше издръжливостта си. Очите я заболяваха, но не се предаваше. Беше отбелязала една точка. Жорж има право, аз решавам дали ще съм жертва или не, вземам нещата в свои ръце. Забиваше очи в неговите и той свеждаше поглед.

Тя пиеше кафето с мляко, виеше й се свят, опиваше се от първата си победа. Беше забила първия пирон. Беше го сторила, без да крещи, без да удря, без да вади нож.

Никога не отвори дума за това пред майка си.

Двете се гушеха една в друга, когато останеха сами вкъщи. Галеха се по косата, докосваха се с върха на носа, с ръце, целуваха се, гъделичкаха се, за да се разсмиват, прегръщаха се, въздишаха.

— Ти си малката ми златна звезда, малката ми щастлива звездица — казваше Леони, навивайки на пръсти русите, почти бели кичури на Стела.

Един ден, след като прекара нощта на дървото, почерпила достатъчно сили от него, Стела се прибра вкъщи, протегна ръце, все едно бяха дълги, здрави клони и се обърна към майка си.

— Как успяваш да сподавяш виковете си? Да продължаваш да стоиш тук?

— Защото имам теб. Ти си моята голяма и моята малка любов…

— Той защо се е оженил за теб?

— Въобразяваше си, че се е оженил за чудесно момиче, а се оказа, че се е излъгал.

— Но ти наистина си страхотна жена!

Майка й поклати глава с усмивка. Русата й фина коса ограждаше красивото й лице. Продължи да клати отрицателно глава: „Не, не съм страхотна жена“.

— Тогава той нищо не разбира от любов.

— Или не я вижда по същия начин. Има хиляди начини да виждаш любовта.

— Но в любовта има сърце. Той няма сърце.

Говореше, сякаш беше сама. Изричаше думите на глас, за да се чуе, да се увери, че не сънува. Защото се случваше да си каже, че е кошмар, че ще се събуди, а не искаше да е кошмар, искаше да е реалност, за да поведе борба срещу нея. Никой не се бори с призраци, нали?

— Да желаеш другия означава ли да го обладаеш насила? — питаше Стела. — Като магаретата с магариците? На това ли му казвате правя любов?

— Не. Преди това има толкова много и най-различни неща, има нежност, усмивки, смехове, шепот, докосване… правенето на любов не е само секс, пот, търкане на кожа в кожа, много е сложно за обяснение, мило мое дете.

— Но ти знаеш! Ти обясняваш много добре.

— Нищо не знам. Въобразих си, че знам, беше много отдавна. Представях си неща, които никога не се случиха. Сякаш живеех покрай живота. Не съм нормална, това трябва да е обяснението. Малко ми хлопа дъската. Рей е прав. Не се вглеждай само във външните изяви, мила моя, в някои случаи той е прав, в други не, но има право да ме наказва.

Този ден бе разбрала, че боят не е единственият начин да унищожиш някого.

Искаше майка й да млъкне, постави ръка на устата й, за да сложи край на тъгата, която извираше от нея.

Слушаше какво говорят Виолет и Жюли. Питаше се дали и те познаваха болката от забития в тях нож? Гледаше техните бащи. Забиваше очи в техните очи, за да види дали и те ще отстъпят.