Катрин Панколь - Muchachas

— Слушай, Стела, тук всички знаят, но и всички се страхуват от Рей Валенти. Той и приятелите му държат всички в шах.

— Но Дюре…

— И той е като всички останали. Има жена, деца, и любовница може би, и той е укривал данъци, изнасял е пари в Швейцария, плащал е на ръка, извършил е някоя неуспешна операция, знам ли какво още, говоря наизуст, но бъди сигурна, че Рей Валенти знае. Той надушва слабостите на хората, долавя стаения страх в очите им и умее да се възползва. Има приятели навсякъде и търгува със страха на хората. Всички треперят от него. Сега това е неговото върховно удоволствие, а не мацките, на които запретваше полите зад високата пожарникарска стълба. И не забравяй, че той е герой. Национален герой! Думата на майка ти срещу неговата — пълен абсурд, никой няма да й повярва.

На Стела й е втръснало. По улиците на Сен-Шалан тя среща погледите на хората, които знаят, но си траят. Или предпочитат да попитат: „Как си, Стела? Всичко наред ли е?“. Подлеци. Те са също толкова опасни, колкото мъчителите. Иде й да ги дръпне за яките и да им изкрещи: „Защо ми задавате тези въпроси, след като знаете? Защо си държите устата заключена, защо бездействате, скръстили ръце?“. Защото всички знаят за мъченичеството на Леони Валенти. Градчето е малко и Рей Валенти е вездесъщ. Той е безмълвният господар. Той държи във властта си мнозинството от жителите на Сен-Шалан, а успелите да се откопчат от паяжината, която е изплел, предпочитат да си мълчат.

— А ти кога разбра? — обръща се тя към Амина.

— Спомняш ли си, когато още бяхме ученички… не бяхме приятелки, но ти беше моето божество. Толкова руса, толкова фина, резервирана, а аз суха, приказлива, тъмна като печена слива.

Тя се засмива.

— Нямах много приятелки, но теб те обичах. Наблюдавах те отдалеч, следях те и много скоро разбрах, че нещо не е наред с теб. Постоянно беше нащрек, стряскаше се от най-лекото докосване. Никой не можеше да ти е приятел, освен онази цапнатата в устата Виолет и добрячката Жюли. А аз те наблюдавах, копирах беглата ти усмивка, сведения ти поглед, купувах си същите ластичета за коса като твоите, имитирах походката ти. Имитирах дори меланхоличното ти изражение! За мен то беше страхотно шик…

— Измисляш си!

— Не измислям, разказвам. Един ден дочух един даскал да се оплаква от поведението ти на един от възпитателите. „Остави я, отвърна оня, понятие си нямаш в какъв ад живее това момиче! Трябва да й се помогне, а не да й натискаме главата под водата. Стигат й ужасите, на които е изложена вкъщи!“. След това зашушукаха и не успях да чуя останалото. Този ден небето сякаш се стовари отгоре ми. Унищожиха красивата картина, която си бях съчинила. Красивата картина на семейство Валенти. И понеже съм любопитна, реших да разбера. Събирах всички подробности, до които можех да се добера относно семейство Валенти: бабата, майката, бащата, дъщерята. Нали се сещаш, всякакви приказки, които се разпространяват. И верни, и неверни. Бях като курдисана, каквото да ме попиташ, можех да отговоря незабавно, без запъване. После станах медицинска сестра. Невероятен успех за мен. Страхотно издигане, все едно бях получила Почетния легион. Един ден, след като разбрах, че баща ти и баба ти са отишли до болницата, отидох у вас. Ти отдавна не живееше там, беше отишла във фермата… Почуках на вратата и майка ти ми отвори. Беше по пеньоар, от памучен плат, толкова протрит, че прозираше, с пантофи на бос крак, със залепнала на челото коса. Огледа ме подозрително.

— Какво искате?

В това време отвън се чуха детски викове и тя извърна глава. Забелязах кръвонасядане на лявото й слепоочие. Голямо тъмновиолетово петно, веждата й беше сцепена.

— Аз съм приятелка на Стела…

Като чу името ти, отвори широко вратата. Все още беше много красива! Руса, висока, слаба, със същите очи като твоите. Елегантна осанка от отминали времена.

Покани ме в кухнята. Имаше две купички от кафе, намазани филийки, масло и бурканчета конфитюр. Карираната покривка беше на петна. Тя метна отгоре някаква кърпа да ги прикрие.

— Току-що излязоха. Ако искате да говорите с мъжа ми…

— Не, идвам при вас.

— Мъжът ми знае ли?

— Не.

— Не знае, че сте тук? — повтори тя уплашено.

— Аз съм приятелка на Стела, не се страхувайте от мен.

— Тя ли ви каза да дойдете?

— Не. И тя не знае.

— В такъв случай… вървете си! Вървете си! Умолявам ви, те не трябва да ви виждат тук.

Избута ме към вратата с две ръце. Страхът й придаваше огромна сила. Бе сгърчила лице в ужасяваща гримаса, задъхваше се и трепереше с цялото си тяло. Дожаля ми за нея и отстъпих. Коя бях аз, та да й натрапвам помощта си, безценната си подкрепа? Преди да затвори вратата, я попитах: