Катрин Панколь - Muchachas

— Както ги познавам, може отдавна вече да са го изхвърлили — казва Стела.

— О, не! Скрила съм го под умивалника при перилните препарати и парцалите.

Разбира се, казва си наум Стела, нали те бяха превърнали в прислужница.

Разливаха чаша вино, тенджера с доматен сос и ти заповядваха да бършеш и да чистиш след тях. Забавно им беше да те гледат как търкаш пода, застанала на четири крака. Той се въртеше на стола и ако не бършеше достатъчно бързо, те подритваше с крак. Фернанд се радваше. Чешеше се по ръцете и злорадстваше. Случваше се да се задави от пресиления си смях. Вече не ставаше от леглото и трябваше да я пренасят на ръце до масата. Затова не пропускаше нито един случай да те унизи, събаряше с бастуна си бурканче конфитюр и се кискаше, предоволна. Това беше единственото й развлечение. Бяха й ампутирали единия крак, защото болестта напредваше. Тя така и не пожела да взема лекарства за диабета, твърдеше, че лекарите са крадци, че са дупе и гащи със здравната каса и само трупали пари. Петата й се беше инфектирала и раната не можа да зарасне. „Диабет, усложнен с артерит, заяви лекарят. Ще се наложи да ампутираме крака, госпожо Валенти.“ Тя беше просто една ниска, набита старица с разрошена бяла коса, която крещеше заповеди и тропаше с бастун, за да ги принуди да й се подчиняват. Ти беше слугинята, която им служеше за изкупителна жертва.

Но Стела запази мълчание и хитро се усмихна, прозряла хитрия ход на майка си.

— Под умивалника! Абсурд да го открият там!

В очите на Леони проблесна лъч на гордост.

— Не съм толкова глупава.

— Не, мамо, никак не си глупава.

— Когато тук ми говорят, разбирам всичко.

— Мамо, моля те…

Очите на Стела гневно искрят, тя ненавижда всички онези, които са унижавали майка й, които са я докарали до това жалко състояние. Иде й да скочи и да донесе на бегом червеното плюшено мече, мушнато в парцалите под умивалника. Не продумва, но мислено си дава дума да намери начин да се промъкне в къщата на улица „Епервие“ №42.

Амина влиза в стаята и пита:

— Добре ли сте, момичета?

— Да — отвръща Леони, — много сте любезна.

— Можете да ми говорите на „ти“, госпожо Валенти. От три седмици сте тук! Крайно време е да се престрашите. Още дълго време ще сме заедно, искам да го знаете.

Стела я дарява с усмивка.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

— Майка ти е много непридирчива.

— В колко часа свършва смяната ти?

— След четвърт час.

— Мога ли да мина при теб?

— Само почукай на вратата. Имам да подреждам разни документи и после изчезвам.

— Окей.

— А, за малко да забравя, майка ти вече взе хапчетата си, няма нужда да й даваш, ще спи спокойно тази нощ.

Амина дарява Леони с широка усмивка и затваря вратата.

Стела отмества подноса с вечерята, отвързва салфетката от врата на майка си, изважда четка от чекмеджето на нощното шкафче и започва да приглажда косата й, огражда лицето й със сребристобяла, копринена корона, пръска няколко капки парфюм зад ушите.

— За да посрещнеш сънищата си разхубавена. Искаш ли да отидеш до тоалетната?

— Не. Доспа ми се. Май ще си легна. Ще позвъня на нощната сестра, ако се наложи. Тя е любезна.

— Да ти пусна малко Моцарт?

Леони кима в знак на съгласие.

Стела взема ръката на майка си в своята и я гали, прекарвайки пръст по изпъкналите вени. Леони нямаше право да се пече на слънце. За Рей жените със слънчев загар бяха вулгарни, леки жени. Леони въздъхва, щастлива, успокоена. Очите й се затварят, тялото й се отпуска, тя се унася в сън.

Откакто Стела е напуснала дома си, вижда майка си само отдалеч. Когато минава с камиона покрай №42 на улица „Епервие“, тя натиска клаксона. Ако Леони е сама, дърпа завесата на прозореца и излиза на балкона. Правят си знаци и си изпращат въздушни целувки. Когато се роди Том, тя написа на една табела: „Казва се Том и е най-прекрасното бебе“, и я вдигна високо, за да я прочете майка й. Преди това бе дошла да й покаже големия си корем. Леони бе изръкопляскала тихо и предпазливо, за да не я изненадат.

— Успя ли да разбереш какво се е случило в нощта, когато постъпи в болницата? — пита Стела. — На мен отказва да ми каже.

— Още е много рано и е в шок, трябва да е било ужасно — отвръща Амина. — Искаш ли да ти покажа най-новите рентгенови снимки?

— Доктор Дюре ми ги показа.

— Добрата новина е, че тя ще остане при нас доста дълго. Оня лудият няма да може да я прибере вкъщи скоро!

— Мислиш ли, че докторът знае?