Катрин Панколь - Muchachas

Леони слуша, отваряйки уста като пиле, което хранят. Стела бърше устните й, налива малко вода в чашата и я поднася до устата на майка си. Леони прилича на марионетка с изкълчени крайници. С бинтовано чело, едното й око е полузатворено, пръстите й са в метални скоби, охлузеният й врат е в ортопедична яка, десният крак е в гипс.

— По-добре ли си днес? Болките затихнаха ли малко поне?

— Доктор Дюре е много любезен. Чудесно се грижи за мен, както и Амина. От време на време открехва вратата, да проверяла дали имам нужда от нещо, но според мен просто ме наблюдава.

Леони въздъхва.

— Добре съм тук, иска ми се да остана завинаги.

— Скоро всичко ще бъде само един лош спомен. Не мисли за нищо, мамо, почивай си.

Леони кима утвърдително. От гърлото й излиза странен звук, сякаш разтрошава кокалчета, някакво тихо потракване на счупената челюст. Стела смръщва вежди. Майка й не издаваше този звук, преди да влезе в болницата. Ще трябва да поговори с д-р Дюре.

— Ще останеш още дълго време тук, мамо, не се тревожи. Имаш фрактура на тибиалното плато, ще останеш тук поне още три месеца.

„Ще обездвижим крака от стъпалото до бедрото и тя няма да може да стъпва в продължение на три месеца, й бе обяснил лекарят. Може да се получат усложнения, флебит, локална остеопороза, псевдоартроза, които да наложат операция, а може и да не стигнем до хирургическа намеса. Ще задържим майка ви в болницата колкото време е необходимо.“

Такава бе диагнозата на д-р Дюре.

Не й се наложи да умолява: „Не я връщайте вкъщи, той ще я убие“. Дали докторът знае? Дали Амина му е казала нещо? Дали не е гузен, че толкова дълго е мълчал? Постоянно си задава този въпрос. Предполага, че цял Сен-Шалан е в течение, но всички предпочитат да си мълчат. Дори и тя има моменти, в които предпочита да забрави.

— Напълно ли си сигурна, миличка? Наистина ли ще ме остави в болницата?

Всяка вечер Леони пита дъщеря си, за да се успокои, после се отпуска на възглавниците и я моли да й прочете историята за Бархетния заек.

— Не искаш ли някоя друга книга, мамо? Малко ми писна, да ти призная.

Леони леко поклаща глава.

— Още веднъж и след това ще сменим книгата, обещавам.

— Винаги така казваш!

— Този път е наистина. Намери ми книга, която да ми хареса, книга с щастлив край. Искам да чуя за последен път историята на зайчето и Кожения кон.

Стела взема книгата на Марджъри Уилямс и започва да й чете на глас. Майка й затваря очи и се унася от приспивния глас на дъщеря си.

„Истинското не зависи от това как си направен — каза Коженият кон. — То е нещо, което се случва вътре в теб. Когато едно дете те обича дълго време и не просто си играе с теб, но наистина те обича, тогава ставаш Истински.

— А това боли ли? — попита Зайчето.

— Понякога — отвърна Кончето, защото винаги говореше честно. — Когато си истински, за теб няма значение дали те боли.

— Изведнъж ли се случва, сякаш те раняват — питаше Зайчето, — или малко по малко?

— Не, не се случва изведнъж — обясни Кончето. — Така ти ставаш истински. За това е нужно много време. Ето защо не се случва често на хора, които се чупят лесно, имат остри ръбове или трябва да се пазят много внимателно. Общо взето, докато станеш Истински, козината ти се е проскубала от обичане, очите ти са изпадали, краката ти едва се държат за тялото и си станал много опърпан. Но тези неща изобщо нямат значение, тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен, освен за хората, които не разбират.“ 15

И тази вечер още една сълза се търкулна по лицето на Леони.

— Винаги плачеш на този пасаж, мамо.

— Сещам се за Половин черешка. Как ми се иска да е при мен.

— Няма начин. Как ме виждаш да звънна на вратата им и да кажа на Рей: „Добър ден, идвам за моето плюшено мече, защото майка ми не може да спи без него в болницата, където постоянните ти побоища я изпратиха?“.

— Знам, знам.

Въпреки това в очите й Стела вижда гореща молба: „Иди го вземи, Стела, донеси ми го“.

— Защо си толкова привързана към него?

— Той е сладък и мек, а освен това ме обича.

— Но това е само едно плюшено мече, нищо повече!

Леони мълчи, гледа настрани.

— Някой ти го е дал може би? Някой, когото много си обичала? Имаш някаква тайна, така ли? — пита Стела и леко я гъделичка по дланта.

— Имаш право, не отивай там, само ще привлечеш вниманието върху него, а те са способни да го хвърлят в кофата за боклук, като нищо!

Не за пръв път Леони иска червеното плюшено мече от детските години на Стела.