Катрин Панколь - Muchachas

— Предполагам, че и когато е с теб, се затваря в себе си, премисля разни работи — казва Жозефин на Шърли.

— Все едно е автомат. Обаче е невъзможно да го навиеш с ключа, за да се разприказва.

— Но защо не отваря уста?

— Защото мъжете не говорят. Те се спускат в една дълбока пещера, затварят се, премислят и излизат оттам чак когато са открили решение на проблема. Откъде знам ли? Филип ми го обясни.

— Всичко ме боли, Шърли. Стомахът ми е свит, нищо не мога да сложа в уста.

— Щастливка! Аз пък, когато съм нещастна, се тъпча с мазни храни и сладкиши, надебелявам и като се погледна в огледалото, ми иде да скоча от прозореца.

— Ще ми кажеш ли, ако някоя се завърти покрай него?

— Ще ти кажа, обещавам.

— Ти си ми като сестра.

— Много повече от сестра!

— Ще има да се притеснявам. Такъв привлекателен мъж… Може би правя огромна грешка.

Абсолютно сигурно, повтаря си наум Жозефин, запазвайки две места за влака Евростар, никоя жена не би трябвало да оставя такъв мъж.

Върнаха се в Париж.

Гаетан се нанесе у Жозефин, в големия апартамент на авеню „Рафаел“.

Наложи се Зое да повтаря класа, Гаетан — и той. Оценките му бяха толкова лоши, че нямаше друг начин.

Оттогава Жозефин съжителстваше с младата двойка. Не можеше да привикне. Понякога ги чуваше да се смеят, понякога наставаше пълна тишина. Понякога се караха, излизаха от стаята, тряскайки вратата. Някои сутрини излизаха, хванати за ръка, и се целуваха, докато чакаха асансьора.

Един ден, влизайки в кухнята, Жозефин ги видя с два биберона, от които пиеха портокалов сок, докато си приготвяха домашните.

Вечер, когато си лягаше, Дюгеклен облизваше ходилата й с грапавия си език и спокоен се отпускаше на килима с въздишка на облекчение.

Първия уикенд остана в Париж. Чакаше Филип да й се обади, да й каже „Ела, липсваш ми“.

Той не позвъни. Все още не бе излязъл от пещерата. Тя продължи да чака в понеделник, вторник, сряда. Набра номера му. Дланите й бяха овлажнели. За малко да изпусне слушалката, когато чу гласа му.

Попита го дали ще му бъде приятно, ако отиде при него.

Той отговори „да“. Тя скочи в Евростара.

Чакаше я на перона. Повече не повдигнаха темата.

Тя остави зад гърба си Филип и Монтепо Скуеър.

Напусна семейството, което се опитваше да създаде отново.

Заживя наполовина.

Жозефин се любува за последен път на хълмовете над Сиена. На плешивите монашески черепи. На островърхите кипариси, прави като свещи. Мъжкият кипарис е прав, слаб и горд, й обясни господинът с паяжината от рядка коса на главата, а женският е кръгъл, тромав, лишен от грация.

Тя се бе засмяла, развеселена.

В Сиена бе изживяла един щастлив момент.

Обнадеждаващо е все пак, когато успяваш да разпознаеш кое те прави щастлив.

Всяка вечер в осемнайсет и трийсет Стела оставя Том при Сюзон и Жорж, спира камиона на паркинга на болницата и минава през двукрилата врата. Качва се по стълбите на първия етаж и влиза в стая №144, където лежи майка й Леони и която е точно до кабинета на д-р Дюре.

Стела е поставила малка стереоуредба на нощното шкафче и купчината компактдискове заплашва да се срути: Шуберт, Шуман, Бетовен, Шопен, Бах, Пърсел, Моцарт. Майка й непрекъснато иска нови и Стела ги заема от медиатеката.

Всяка вечер Стела изравнява купчината, предупреждавайки я: „Внимавай, мамо, ще паднат!“. Леони тактува с тънкия си пръст, който стърчи от дебела превръзка. Когато бях малка, имах пиано. Не свирех много добре, но ми беше като мечта. Много сериозно се отнасях към свиренето, имах и метроном с жълта плочка с надпис отпред, партитури, имах даже и преподавател. След време той напусна. Също както всички останали. Те винаги си тръгваха от къщи.

Стела разбухва възглавницата, обляга на нея майка си, подпъхва й салфетка под брадичката и се заема да я храни като дете.

— Ако не идвам, ще забравиш да се храниш. Донесох ти компот от ябълки, от Сюзон. Двамата с Жорж ти изпращат целувки.

Леони всеки път задава едни и същи въпроси:

— Том добре ли е? Получава ли добри оценки в училище? Учението е важно. При Жорж и Сюзон ли го остави? Пише ли си редовно домашните? Те са мили хора. Какво щяхме да правим, ако не бяха те? Тук са, откакто се помня. Забеляза ли, дните се удължават, зимата скоро ще си отиде.

След което млъква, изтощена от усилието, с което е произнесла няколкото изречения.

Стела разказва как е минал денят й, украсява го с някоя и друга интересна случка: бягството на една дива кокошка, новото изречение, което е научил папагалът Ектор, някаква приумица на магарето Гризли, шега, разказана от Бубу и Ясин, игра на думи на Жюли, която много иска да си намери мъж: „Ей, Стела, като кажа «мъж», и се сещам за цъфналата ръж, дето някой целунал някого веднъж. Имам нужда от ръж!“.